Maison de Voltaire (dix-huit en plus)

by **Voltaire.** Сря Яну 30, 2013 2:43 am

First topic message reminder :

Maison de Voltaire (dix-huit en plus) - Page 16 Unique-living-room-Interior-House-Design-Oozes-Luxury-with-Color-Black-White-540x405

Spoiler:

by Aaliyah* Сря Юли 22, 2015 1:14 am

Maison de Voltaire (dix-huit en plus) - Page 16 Tumblr_nas2f1kJIR1t275vro1_500

Беше по- трудно от колкото си го представяше тя. Цял ден се бе опитвала да измисли какво да му каже. Как точно да му го каже. В началото обмисляше да му остави писмо. После обаче реши, че той заслужава сбогуване очи в очи.
По някое време започна да сравнява ситуацията с писанията на Шекспир. Как казваше той..
"Очи, за сетен път я погледнете!
Ръце, за сетен път я прегърнете!
Вий, двери на дъха, във нежност свята
скрепете на целувката с печата..."
Е, да. Те не умираха наистина. Поне не физически, но сърцето на Алия. То може би нямаше да оживее след тази раздяла.
Красивата брюнетка проследи с поглед мъжът, който се приближи до масата и остави нещата. Носеше й вечеря.. Отново. Беше радостен. Усещаше го, поне докато не я видя. Тя го натъжаваше. Още една причина да си тръгне.
„Остани силна. Остани студена.”
Очите й забелязаха кадифената кутийка в ръцете му и тя реши да му спести висенето на ръката във въздуха, затова просто я пое, но след това я остави настрани върху пианото и сведе поглед. Нямаше да я отваря, защото това щеше да я заболи още повече.
- Мисля, че вечерята може да почака. Както и подаръците. Не съм ги искала. – каза хладно, решена да действа на момента, защото колкото повече разтъкаваше толкова повече губеше смелостта си. Трябваше да стане бързо, като махане на лепенка или на зъб. Тя остана права. Той седна. Започваше се...
- Преди около половин година ние с теб сключихме сделка. Ти прехвърли всичките си акции на мен, за да не може дядо ти да ти ги отнеме, а аз в замяна получавах свободата си в момента, в който той умре, след като ти ги прехвърля. Преди около седмица дядо ти почина. Тогава ти ми зададе един много сериозен въпрос, но аз все отлагах моя отговор. Но вече взех решение и то е категорично. – тя премести тежеста на тялото си от единия крак на другия, докато се пресягаше и постави всички документи и нотариални актове пред него, подписани и подпечатани от нея и счетоводителя му.
- Това са всички акции и пари, които ми бяха прехвърлени в онзи ден. – мълчание... много дълго мълчание. Когато погледа му най- накрая се вдигна към нея ново прорязване сви гърдите й. Почти изкара дъха й. – Франсоа..- „не го прави” – аз..- „не сме готови” – ще – „той е баща на детето ти” – се възползвам – „моля те..” – от свободата си. Сама. – „боли..Боли твърде много..” – Напускам те...
За пореден път тя се учуди колко добре се владееше хладният й глас, имайки предвид какво раздвояване на личността получаваше точно в този момент и колко трудно й беше да намери куража, за да ги изрече. Идеална актриса. Трябваше й оскар.

by **Voltaire.** Сря Юли 22, 2015 1:45 am

Maison de Voltaire (dix-huit en plus) - Page 16 Tumblr_mzbpfl6IGv1so9ha3o1_500

Думи. Тя изговаряше толкова много думи, а сърцето му просто беше спряло. Съзнанието му знаеше какво точно ще му каже тя, но отказваше да го приеме. Никаква асимилация. Стоеше пред нея. Седнал все още, защото тялото му отказваше да се изправи и просто... мигаше. Дори не дишаше. Всъщност за какво му беше този кислород. Цялата атмосфера си отиваше заедно с нея... Чакай!
Бела... Бела си отиваше. Тя просто беше решила да го напусне и той... Той нямаше право да задържи. Проследяващото устройство вече също не беше фактор и ако тя напуснеше тази врата той нямаше да може да я намери ако самата тя не искаше.
Сърцето му... Сърце ли? Имаше ли изобщо такъв орган в тялото си и защо то не изпълняваше задълженията си. А дробовете? А шибания мозък... Изправи се по дяволите.
Дланите му се опряха в дивана и тялото му се извиси над нея. Волтер протегна ръката си към нея, трябваше да я докосне, но тя не му позволи, сведе поглед, което беше достатъчно красноречиво. Тя не искаше докосването му. Не искаше него. Напускаше го!
- Белла... - Прехапа устната си и отново погледна документите на масата за част от секундата преди да върне погледа на нея. - Аз...
"Допуснах грешка, че ти дадох тази свобода, че ти обещах нещо, което не мога да изпълня, че ти си цялото ми съществуване, че ако сега затвориш врата след себе си ще посегна на живота си." Колко беше жалък, да я заплашва с нещо такова. Не искаше да я кара да се чувства виновна вместо това щеше да опита, да се опита с малкото му останали сили да я задържи...
- Аз ли обърках нещо? Допуснах грешка? Извинявай, наистина, ще се поправя... Ще върна гривната в магазина, ще ти поръчам друга храна, ще... Ще... - Побъркваше се, гласа му избиваше на фалцет, а той дори не можеше да го спре. Щеше да рухне всеки един момент.
- Алия... - Облиза устните си прехапвайки силно долната гледайки я със зелените си очи, в които заплашваха да избиват сълзи... - Моля те... Наистина много те моля... Ще направя всичко... Всичко каквото пожелаеш, но... остани... Аз... Аз не мога да живея без теб... Аз... - Преглътна буцата заседнала в гърлото му. Нямаше по подходящ момент от това беше го пазил за себе си прекалено дълго време. Толкова дълго, че дори не беше сигурен от кога.
- Обичам те, Бела... Няма да мога да оцелея без теб... Няма да мога да съществувам...
И ето ги сълзите вече бяха в очите му. Беше изгубен, беше сам, беше... Той не беше никой, не беше нищо. Той беше просто чернота без нея - пустош... Прах развят от вятъра над океана. Баста. Капо. Нада. Просто нищо...

Maison de Voltaire (dix-huit en plus) - Page 16 Tumblr_nqptdhKMyc1tsbir1o1_500

by Aaliyah* Сря Юли 22, 2015 2:15 am

Maison de Voltaire (dix-huit en plus) - Page 16 Tumblr_nqr31uqbut1qezih7o2_500

Това, че мълчеше.. беше до някъде добре. От една страна това сякаш й казваше, че той не се интересува от нея, но отдруга.. Поне не трябваше да се справя с още.. И докато си го помислеше той вече се осъзна. Изправи се. И всичко стана много, много лошо.
Тя се отдръпна, преди той да я е докоснал, защото ако той успее да я хване в прегръдките си тя нямаше да излезе. Нямаше да има силите. Дори сега, когато трябваше да отбива всичките му молитви и предложения, за да се поправи. Трябваше й всяка капчица воля и много, много напомняне, че имаха нужда от това, за да остане твърда пред него.
- Франсоа, моля те, не го прави по- трудно. Ти ми даде тази възможност. Каза, че ще ме пуснеш, ако пожелая. Искам да съм свободна. Без теб. Сам го каза, не съм ти вече робиня, това е моя живот, аз вземам решенията. Имам нужда да съм сама, да реша коя съм, какво искам, къде да съм.. Сама. – заговори срещу него, поглеждайки настрани. Обърна му гръб и скръсти ръце пред гърдите си, за да скрие начина, по който стискаше юмруци и зъби, само и само да преглътне сълзите си, да преглътне болката, която я раздираше отвътре, която заплашваше да я изпепели, само защото караше този мъж да плаче.
Тогава обаче я скова. Последните му думи. Той.. това я повали като ударна вълна, от която й се зави свят. Усети крайниците си твърде меки, а буцата в гърлото й просто не й даваше да си поеме нито капка въздух. Отваряше уста като риба, а после по най- глупавия начин я затваряше. Обича я? Той най- накрая си призна.. за пръв път от.. откакто родителите й бяха живи тя чу тези две думи, отправени специално, само и единствено за нея и идваха от дъното на душата му. Тя си спомни кога му го каза за пръв път. Може би тогава беше деня, в който и бебето се беше появило. Каква ирония. Но той не я чу или поне на това даде вид. И вместо да се хвърли в обятията му и да заплаче с него, вместо да го целуне, както би направила всяка друга, която след цяла година най- накрая чуе думите, бележещи победа над сърцето му. Тя щеше да го захвърли, да го потъпче и да го остави.
Бързо и силно. Нямаше време за колебание. Вече не.
- Обичаш ме? – попита невярващо тя, обръщайки се бавно към него, за да види че по страните му капеха сълзи. Тя го беше сразила.. напълно. Познаваше Волтер. Но от него нямаше помен в този момент. Лицето й обаче бързо се върна към началната студена маска, скривайки изненадата и всички други емоции. Тя вдиша въздух с трудност, след което се обърна и хвана чантата си, както и куфара си. – Трябваше да се сетиш малко по- рано за това. – „моля те, моля те, моля те Франсоа, моля те. Пусни ме, защото скоро няма да мога да си тръгна от тук. Никога. „

Maison de Voltaire (dix-huit en plus) - Page 16 Tumblr_mzgpd89JTp1s13hgxo1_400

by **Voltaire.** Сря Юли 22, 2015 2:52 am

Maison de Voltaire (dix-huit en plus) - Page 16 Tumblr_noodc44XTS1unxf9lo1_500

Самота. Празнина. Чернота...
Душа? Сърце? Опорно двигателен апарат? Нямаше нищо.
Не беше сигурен кога или как протегна ръка към нея, но нямаше сили да я приближи, краката му просто не желаеха да му служат и той падна напред... Не, не по очи както му се искаше. Само на колене.
- Моля те Бела. Ти си единствения човек, който някога е пробудил такова чувство в мен, ако си отидеш всичко ще е загубено, аз ще съм загубен... Не ме оставяй сам... - Как се предполагаше да разбере, че я обича, когато той дори не знаеше какво трябва да е това нещо. Сега просто така го чувстваше. Тя беше мисълта му през целия ден. Мозъка му функционираше само и единствено, за да си мисли за нея. Спомените му - Бела. Желанията му - Алия. Тя беше всичко и не само толкова просто казано
- Не преовеличавам Бела... Моля те да размислиш... Позволи ми да дойда с теб да те придръжа, няма да те карам да останеш, просто ме вземи със себе си... - И все още виждаше изящния гръб, крехките рамена и обувките прекрачващи прага му докато той просто не можеше да я задържи... Тя беше свободна.

by Aaliyah* Сря Юли 22, 2015 3:47 am

Maison de Voltaire (dix-huit en plus) - Page 16 Tumblr_mso40iz3LS1qbbn49o1_500

Това беше. Край. Финито. Енде.
Тяхната приказка, или по- скоро ужасна история приключи в този момент. Тя се обърна и тръгна към вратата, отказвайки да погледне назад, защото водопада от сълзи бе започнал да се стича по бузите й. Не можеше да го възпре. Просто не можеше. Това убиваше и нея, но тя имаше нужда да се изтръгне от тази среда, от него, от миналото.
- Съжалявам, Франсоа. Така е най- добре. Промърмори, спирайки се пред вратата и избърса сълзите си бързо, само за да го погледне все пак за последно. Трябваше да го освободи, дори това да й струваше разкъсване не само на сърцето и белите дробове, но и на цялото тяло след това.
- Сбогом. - каза последната дума, с най- голямата безчувственост, на която бе способна, след което излезе и затръшна вратата след себе си. Притича до асансьора и побърза да влезе, а когато металните врати се затвориха пред нея тя се свлече до земята и зарида с глас.
- И аз те обичам.. много. Много. - проплака тя на глас, но за нещастие металния затвор я пусна твърде бързо. Тя притича до изхода на сградата и портиера услужливо й викна такси, в което тя набута куфара и чантата си, а после седна на задната седалка и с последни сили му каза да кара към летището и се остави на агонията от всичко това, което се случи току що, скрърбейки, плачейки, викайки.. без глас. Не й беше останал такъв, за да издаде дори стон, докато тялото й се тресеше от конвулсиите на тъгата. В едно беше напълно сигурна. Той щеше да бъде единствения човек, когото тя някога си е позволила да обича и никога нямаше да го забрави, защото макар да го остави на колене, повален от собствената си болка, тя остави сърцето си при него.
Цялата тази болка, този тъжен поглед, всичко което видя в очите му при онзи последен поглед. Щяха да я преследват до края на живота й като призрак от минал живот.
Леко постави ръцете си върху коремчето, където растеше нейното бебе. Тяхното. Е, тя му бе отнела правото да бъде негово, така че.. сега бе само нейно.
- Ти ще ми помогнеш, нали? Ще го преживеем заедно. - прошепна тихо, гледайки надолу и се сви отново, отдавайки се на сълзите си, докато таксито се носеше из Ню Йоркските улици.

by **Voltaire.** Сря Юли 22, 2015 12:26 pm

Maison de Voltaire (dix-huit en plus) - Page 16 Tumblr_ne48ulqxsf1tc50feo1_500

И той падна. Не, не на земята... Колената му все още не бяха го предали напълно и понасяха тежестта на тялото му държейки го изправено... Искаше му се да крещи, защото макар да беше преживявал много големи болки, я от побой, я каквито сам си е причинил, това беше най - голямата болката, която беше изпитвал някога.
Тя си замина. Тръгна си и го остави сам на пода. Не приличаше ли сега на това, в което се опитваше да превърне нея. Нима не го беше смазала така както той - нея, в началото. Когато все още беше негова робиня и не изпитваше никакви чувства.
Колко бързо всичко се променяше. Докато се беше обърнал вече знаеше, че може да обича, дори да беше сигурен, че е неспособен на това чувство... А сега? Сега не искаше никога да го е познавал. Дълбоко в себе си знаеше, че този ден все някога ще дойде, че Бела ще го напусне поради различни причини. Защото не може да ѝ даде деца, защото не може да изразява любовта си като останалите хора, защото беше прекалено студен, безчувствен... Защото не е някой който я заслужава, но... Кой да знае, че когато затвори вратата след себе си ще остави апартамента празен.
Волтер отдавна го нямаше. Алия беше успяла да го изкорени почти изцяло от същността на Франсоа. А той? Ами той в момента крещеше. Крещеше със всички сили. Масата полетя от единия към другия край на стаята, телевизора беше съборен, рояла.... Този роял, който тя беше купила за него... защо не се чупеше? Защо проклетото нещо стоеше гордо в края на стаята и му натякваше това, което беше загубил. Преобръщаше дивани, разбиваше в стената всяко по - малко нещо, което се озовеше между пръстите му.
Нечий ръце го хванаха изотзад. Промушиха се под мишниците му и го задържаха на място колкото и да се опитваше да се измъкне. Женски вик прониза ръмженето от борбата изпълващо хола.
- Пусни ме, по дяволите! - Франсоа не можеше да познае гласа си. Толкова тъга и болка имаше в него. Всички образи се мажеха пред очите му. - Лукас, пусни ме мамка ти...!
Ръцете го освободиха и Волтер се обърна към него. Искаше да го удари, да му размаже физиономията и да го остави на пода едва когато беше спрял да диша, но целия този гняв, който бушуваше в тялото му не беше предназначен за Люк... Не беше предназначен и за Вал, която дори не смееше да го приближи. Явно виковете му ги бяха изкарали на пожар от спалнята защото брат му беше прекалено оскъдно облечен, а Валери беше само с халат...
Нямаше да си го изкарва на нито един от двамата. Виновника за всичко това се намираше точно зад гърба на жената... Франсоа прекоси бързо хола и вдигна ръката си, за да удари нещастника, онзи който пусна Бела. Онзи, който я беше разочаровал. Онзи, който толкова много я обичаше, че би предпочел да умре пред това да живее без нея.
Огледалото се пръсна на парчета, стъклата нарязаха ръката му, но щеше да живее... Сега беше време да върви... Беше се забавил твърде много в самосъжаление вместо да я последва. Писъка на Валери беше минал покрай ушите му, но Волтер беше толкова вглъбен в себе си, че не му отдаде никакво внимание. Протегна се и взе ключовете просто на някоя кола. Първите, които му попаднаха. Избяга през входната врата и за да не губи време в чакане на асансьор започна да слиза по стълбите, когато му оставаха две или три стъпала до площадката дори ги прескачаше. Знаеше къде ще иде тя. Алия харесваше снега, Бела харесваше Русия и която и от двете да намереше на летището щеше да се моли на колене отново. Знаеше, че отива при самолетите, все пак ако искаш да стигнеш чак на другия край на света това е най - доброто средство. Когато изключи алармата мигачите на червеното Порше премигнаха два пъти. Качи се в колата и запали двигателя. Гумите изсвириха в следващата секунда. Дори не се огледа когато се вля в движението на Ню Йоркските улици. Около него клаксоните на останалите участници в движението се опитваха да го предупредят да намали скоростта, но това беше просто немислимо. Стрелката на километража се опитваше да превърти, но той трябваше да я настигне. Да стигне до летището, където тя щеше да го чака.
Нищо нямаше да има значение ако Бела се качеше на самолета... Франсоа не можеше да фокусира пътя, всичко беше размазано заради сълзите в очите му. Беше видял червения светофар, но не го отрази, това което не видя беше огромния камион пресичащ кръстовището. Поршето се удари в една от огромните гуми на превозното средство с такава сила, че обърна посоката си. Полетя, падна на тавана си. След, което започна да се върти по улицата, като футболна топка ритната от професионален футболист. Докато накрая не се спря чак в началото на парка след срещата си с едно от вековните дървета.
Франсоа не чувстваше нищо. Всичко беше станало толкова бързо, дори не беше успял да мигне, а вече не знаеше къде се намира. Преглътна голямата доза кръв, която се беше събрала в устата му. Цялото купе беше омазано с червената течност, която капеше от всяко едно място на тялото му. Влизаше в очите му и се сливаше със сълзите от болка, не можеше да диша нещо пречеше на дробовете му да се напълнят с въздух. Затвори очите си за да посрещне края си. Не беше могъл да я спре, не можа да я накара да остане с него, затова смъртта му беше единствената алтернатива... Поне нямаше да се чуди как да го направи. Черната дупка го погълна... Толкова познато. Нямаше светлина за него, той щеше да пропада надолу, много много дълбоко надолу... Бела... Образа на Бела беше последното което видя преди напълно да се изгуби. Но не този последния когато го остави на колене в апартамента му. Тя се усмихваше с онази нейна прекрасна усмивка, която се появяваше на устните ѝ когато танцуваха и когато обслужваше клиентите в заведението... Толкова много я обичаше... Без нея му оставаше единствено смъртта...

* * *

Maison de Voltaire (dix-huit en plus) - Page 16 Ekg

Нещо беше заседнало в гърлото му и не му позволяваше да диша. Отвори панически очи и ръцете му се стрелнаха към устата за да извадят много дълга тръба от устата му, която стигаше чак до гърлото.
Нещо пищеше в ушите му и имаше друго което туптеше като звук на барабани.
- Бързо, доктор, той се събуди! - Жената с бяла престилка стоеше до вратата и се беше развикала. Дойдоха още трима, една жена и двама мъже. Не му позволиха да седне. Единия мъж го притисна към леглото а другия разтваряше очите му светейки в тях с нещо прекалено силно което още повече го блъскаше в главата.
- Някой да се обади на близките... Това е чудо! - Мъжа все още не разбираше какво става. Бяха го нападнали сякаш е опитно зайче в лаборатория. По него от всякъде висяха тръбички и други неща забити в тялото му...
- Извинете... В болница ли съм? - Попита докато се оглеждаше. Не знаеше какво прави тук, как се беше озовал на подобно място? Отново се опита да се изправи.
-Но моля ви, господин Аруе. Не мисля, че е добре да ставате. - Мъжа примигна няколко пъти и посочи себе си.
- Аз? Аз ли се казвам Аруе? - Име име... Трябваше му име, но мозъка му беше изцяло празен. Не помнеше нищо. В паметта му нямаше хора, имена, телефонни номера, нищо. Дори не знаеше кой е той... Очевидно беше Аруе.
Докторите се спогледаха за кратко и отново върнаха погледа си на него.
- Господин Аруе, помните ли защо сте тук? - Аруе поклати отрицателно глава. Нямаше си ни най бегла представа.
- Не е нищо неочаквано, че не помниш името си Франсоа, както и живота си... Всъщност изненада е че изобщо се събуди... Утре щяхме да те изключим. - Да го изключат? Какво означаваше това? Отвори очите си и попадна в някакъв откачен свят... Може би трябваше да си остане в черната дупка за винаги.
- Франсоа! - Изписка се женски глас и привлече вниманието на всички около себе си, докато се приближаваше бързо до него жената със руса коса се усмихваше и плачеше едновременно. С нея имаше и мъж. Висок, синеок, също със смесени чувства личащи си по чертите на лицето му и напрегнатото му тяло. Жената седна на края на леглото му и го прегърна силно... Франсоа също обгърна тялото ѝ с ръце и погледна към мъжа с нея.
- Извинявам се, но... Кои сте вие? - Попита след като жената вече го беше пуснала и му се радваше. След думите му изражението и на двама им помръкна...

by Sponsored content

Maison de Voltaire (dix-huit en plus)

Maison de Voltaire (dix-huit en plus)

Re: Maison de Voltaire (dix-huit en plus)

Re: Maison de Voltaire (dix-huit en plus)

Re: Maison de Voltaire (dix-huit en plus)

Re: Maison de Voltaire (dix-huit en plus)

Re: Maison de Voltaire (dix-huit en plus)

Re: Maison de Voltaire (dix-huit en plus)

Re: Maison de Voltaire (dix-huit en plus)