Maison de Voltaire (dix-huit en plus)

Най – доброто решение.
Но за кого? За нея? За него? За детето?
Никой не беше сигурен, но е най- доброто. Поне според нея.
Наистина ли беше? Или просто бе поредната егоистична постъпка, за да се скрие тя от отговорност? За да избяга от реалността? Не, тя не бягаше от реалността. Щеше да отгледа детето, което растеше в нея, бе твърдо решена в това. Беше си намерила работа, квартира, днес сутринта дори прати останалата част от багажа си. Записа си час при градската психотерапевтка. Беше организирала живота си. Далеч от тук. Далеч от Ню Йорк. Далеч от всички червени стаи, публични домове, ужасни спомени и... Далеч от Де Аруе. Далеч от рояла, за който й се скара, когато го купи, а в последната седмица й свиреше всяка вечер. Далеч от леглото му, което не й бе позволено да доближава – една от първите заповеди, които получи, когато пристигна тук. Далеч от скандалите с него. Далеч от нежния му поглед. Далеч от студения му глас. Далеч от целувките му. Далеч от господаря Волтер, но и далеч от Франсоа – нейния личен роб. Далеч от очите и от сърцето му.
Така е най- добре. За всички.
За нея – да. Той щеше да го преживее все някак. Чувстваше се като предател. Но това бе крайното й решение. А той й даде свободата да избира и тя много се надяваше да удържи на думата си, да не упорства много, защото тя нямаше да го понесе. Ако той настояваше твърде много тя щеше да се пречупи. Щеше да се разпадне на земята и да заплаче горчиво, обяснявайки колко много го обича и съжалява, колко иска да остане с него и да бъде само негова, да му роди детето, което носеше, но това значеше да загуби себе си, никога да не превъзмогне себе си и проблемите си. Нямаше да успее да се справи с проблемите си, ако остане тук. Щеше да влезе в лудница до няколко години и да я друсат отново. Не. Трябваше да бъде силна. Трябваше да бъде сама. Да излекува раните си. Тогава.. кой знае. Ако дойде този ден.. може би. Но сега не.
Сега не беше тяхното време.
И с всеки ден Алия се питаше дали някога изобщо щеше да дойде това време? Малко вероятно. Тя заминаваше далеч. Не съвсем много, но провинцията беше малка, достатъчна, за да се слее с местното население и да намери своя собствен път.
Пръстите й се движеха нежно, леко и ловко по клавишите на рояла. Трябваше да запълни с нещо тишината, защото тя разкъсваше сърцето й на милиони парченца сякаш за забавление и правеше буцата, която бе заседнала в гърлото й още по- голяма. Не й беше позволено да пуши. Нито да се напие. Да си бременна определено беше гадно. Нямаше никакъв здравословен начин, по който да притъпи и да заглуши света около себе си.
Пръстите й потреперваха нервно, разваляйки някоя друга нота. Тялото й се тресеше леко, но сълзи нямаше. Чувстваше се така, сякаш й предстоеше да й ампутират някой крайник, или може би дори орган, при това без упойка. Животът беше нечестен. Отново. Но.. Трябваше да бъде студена. Само още малко. Няколко минути. Защото ако не беше своята най- ужасна версия щеше да се превърне в това, от което искаше да избяга.
Вратата зад нея се затвори тихо, но мелодията, която пръстите й произвеждаха не спря веднага. Вместо това бавно се насочи към края, за да удължи още малко момента. А после последните ноти се загубиха някъде из тишината, която настана, когато пръстите й се отделиха от пианото, но бяха толкова ясни като писък в църква. Излъчваха тъга, страдание и болка – нещата, които предстояха и за двамата в следващите няколко минути.
След като приключи изпълнението момичето въздъхна дълбоко и прокара ръце по лицето си, за да провери за някакви остатъци от сълзите, които бе проляла днес. Пръстите й продължиха нагоре и минаха през косата й, след което пусна длани на пейката до себе си, за да се оттласне от нея и да се изправи. Време е за шоу.
Белатрикс Алия Натаниел Лестейндж бавно и грациозно се обърна, дарявайки мъжът срещу себе си със най- студения и безчувствен поглед, на който бе способна. Веднага забеляза как усмивката му бързо угасна и това едва не я изкара от релси. Искаше й се да отиде и да го прегърне и да го успокои, но нямаше да го стори. Запази образа, макар да усети прорязващата болка в гърдите си, когато на мястото на усмивката му се появи тъга. Може би бавно осъзнаваше какво става. Погледа му се местеше по малкия куфар, който стоеше до пианото, както и дамската й чанта върху него - Последния й багаж в този апартамент – и тялото й, облечено изцяло в черно.
Сви устни, за да стегне лицето си и то да не потрепва от емоциите, които той будеше в нея. Влюбеното момиче в тялото й крещеше, блъскаше, плачеше, чупеше всичко около себе си и лазеше, умолявайки разума й да остане при него и да бъде само негова, но момичето, което Виктор и Джеймс бяха направили... Тя просто я срита в тъмния ъгъл и хвана здраво управлението с думите „Махаме се!”.
- Франсоа. Имам да ти казвам нещо... – започна тя с учудващо равен и спокоен тон, заставайки зад куфара си.
О, това щеше да боли много. Зверски много. Тя усещаше сянката на агонията и скръбта, които я дебнеха, но нямаше да им се поддаде. Не още. Когато прекрачеше прага на апартамента и се скрие от погледа му.. тогава щеше да ги остави да разкъсат душата й.