Ресторaнт 'Бaрок'

¥

Мизерник.
Фабиан вече обръщаше последната чаша от виното, което беше поръчал. Бе някакво евтино менте. Каквато и явно бе прокламираната, от Филип, любов към него. Копелето дори не се бе опитал да се прикрие малко, докато изпълняваше дяволския си план.

Беше една от онези студени сутрини, в които с Филип се гушкаха, докато стаята придобиеше топлината на самотен тропически остров, понеже Фабио бе натура, която не можеше да вирее на температура по-ниска от тази на седмия кръг на пъкъла. Уви, точно тогава Девънсбро се бе измъкнал изпод завивките, оставяйки привидно спящия Фабиан самичък в хладното ложе. Естествено, със страх от конспирация, колумбиецът се понадигна и разтърка очи, заемайки позиция зад вратата на спалнята, докато Филип се правеше симфония от домакински съдове, както всяко утро, понеже беше леко тромав, когато беше сънлив. Фабио го обичаше такъв. Леко намусен и неразговолив, току-що станал от леглото. Носеше онази раздърпана тениска и се глезеше като дете, което бе ожулило коляното си при игра.
Тогава обичайното начало на деня се превърна към пътека към ада. Телефонът на англичанина иззвъня с онази тривиално досадна мелодия и дрезгавия глас на Девънсбро започна монолога. В началото бе за обичайните неща - пратки, имена на улици и непознати хора. После обаче започна да увърта около робската тематика. И тогава... Тогава му стана ясна целият шедьовър, който бе обмислял, вероятно, месеци наред.
Щеше да го замени. Естествено, не го каза в прав текст, но Фабио можеше да чете между редовете.
Върна се в леглото и зарови лице във възглавницата, запазила аромата на любимия му. Час по-скоро я метна на пода и придърпа своята. От устните му се откъсна един заглушен стон на болка, сякаш някой изтръгваше от тялото му някой орган.

Защо, по дяволите, беше нужен целия този долнопробен фарс. И то точно днес. Само, за да му каже, че ще бъде поредната пачавра в харема му? Нима толкова му бе харесала тази игра на доминация. Що за подла постъпка.
За пръв път откакто познаваше Филип и бе станал негов, желаеше да върне времето назад и отново, за да попадне в лапите на Солвеев. Там, можеше да бъде някакъв човешки отпадък, но нямаше чувства.
Мразеше проклетите чувства!
Двоумеше се,докато леко поклащаше чашата, за да размъти утайката. Дали да направеше незабравима сцена насред слисаните погледи на множество влюбени двойки и да ги направи свидетели на личната си драма или да замълчи и да прекара безропотно цялата вечеря. Не си струваше да играе етюди. Най-малкото имаше трошичка останало самоуважение, макар този двуличник да заслужаваше цял театрален сезон.
Разхлаби възела на вратовръзката си, защото усещаше дробовете си да горят. Усмихна се пошло на сервитьора, а с ъгълчето на окото си забеляза забързания Филип, който прекачваше прага на салона.

Джон Айзъкс беше сериозен мъж. Беше хвърлил око на украинката отдавна, но избягвах да давам мнението си относно избора му на робини. Знаех, че той често мени вкуса си за компаньонки, а и намирах всичко това за лични дела. Както аз не обсъждах Фабиан с други господари, така и не желаех някой да обсъжда бъдещите си планове за роби с мен.
Но този път бях принуден. Няколко пъти отказах да взема страна в историята с украинското момиче. Та тя беше само на седемнайсет, за бога! Но усетих, че трябва да се намеся, дори и за да предотвратя случващото се. Това че внасям дрога не ме прави боклук, но ако съдействам младо момиче да стане нечия държанка заради отчаяние, не бих си го простил никога. Все пак реших да му отделя от времето си и поне да го изслушам. Така щях да се намеся, ако наистина имаше нещо нередно.

Айзъкс реши да се обади в събота сутринта. Не, че работата ми изискваше да ставам всеки ден и да работя по осем часа, ала събуждане събота сутринта?! При това за прищевки! Но в случая беше още по-зле, защото не спях, а се гушках с Фабио. Топлото му тяло ме караше да вибрирам от удоволствие, разкошните му къдрици се бяха разпилели по бялата калъфка на възглавниците и сърце не ми даваше да стана и да си направя кафе, след като веднъж се бях събудил. Тогава телефонът иззвъня. Станах, наметнах се и отидох в кухнята. Там можех да говоря, без да обезпокоявам спящия Фабиан.
Беше Айзъкс, разбира се.
- Девънсбро, приятелю! Радвам се, че реши да поговорим! - започна той, но аз измърморих нещо и той започна по-чевръсто.
- Става дума за една украинка, както ти бях казал. Сара.
- На колко години е, Джон?
- На седемнайсет, споменах ти. Не е голяма работа.
- На седемнайсет, добре. Непълнолетна е.
- Нима? О, зарежи тези пуритански глупости! Ако я видиш, ще полудееш! Има дълги крака, като на газела, а гърдите й! - Айзъкс започна да примлясква и от погнуса отдалечих телефона от ухото си.
- И кога ще пристигне тя? - Опитах се да сменя темата. Напразно, защото вместо да получа кратък и стегнат отговор, последва порой от обяснения.
Отвреме-навреме промърморвах няколко думи, в знак, че го слушам. Не го правех, но не можех да се издам, че се отвращавам от начинанието, което бе започнал. Уговорихме се да се видим с него след час и затворих.
Беше късно да се връщам в леглото, а и не можех да си представя как ще се сгуша до Фабиан, след като от мен зависи съдбата на едно момиче. Или поне част от отговорността за нея. Започнах да търся подходяща закуска и след като намерих продукти от предната вечер, си направих сандвич. Докато дъвчех, си вадех дрехи от гардероба и се обличах.
Измих си зъбите и се върнах в спалнята. Фабиан все още спеше. Щяхме да се видим довечера. Имахме резервация за ресторант „Барок“ в 8, надявамх се, че дотогава щях да приключа историята с Айзъкс и ще мога да обърна внимание на моя Фабиан.

Дори не се бе посвенил да закъснее.
Беше почти девет, а той имаше наглостта да се появи чак сега, въпреки категоричните увещания за точност.
За щастие, не водеше със себе си новото попълнение в "семейството" им, защото тогава Фабиан щеше да бъде изкушен да превърне ресторанта в цирк.
Филип отново носеше проклетата червена вратовръзка, същата, с която бе , когато го беше спечелил на проклетата игра на карти. Мразеше този искрящ, избождащ очите цвят, който караше ирисите му да горят и неведнъж се бе опитвал да прави покушения срещу дяволския аксесоар, но неуспешни, уви, защото Филип доста често я ползваше при поводи, които изискваха дрескод.
Фабиан изля последните капки вино в бокала си, докато обсъждаше живо менюто със сервитьора, който не изглеждаше безразличен към неговия латино чар.
Девънсбро заслужаваше и шоу с вечерята, но може би по-късно, след като довършеше и второто шише. Поръча си някакво предястие само, за да разкара досадника и да можеше обърне цялата си енергия и агресия именно към този подмолен нещастник.
Филип се настани срещу него с мазната усмивка, която обикновено не го дразнеше толкова, но в обстоятелства като тези и да диша би му причинило истеричен пристъп. Понечи да се приближи към него, за да го целуне по бузата, но Фабио се дръпна, заедно със стола си.
Англичанина го поздрави с празника, но Девънпорт му отвърна с дълбоко мълчание и вдигна чашата в знак на тост, след което я обърна на екс с блестящ, от алкохолен пламък и омраза, поглед.
- Честит да ти е. - рече той след дългата пауза и подпря глава на свития си юмрук.
Вечерята му пристигна, а сервитьора му намигна и изрече няколко бързи слова на испански, след което чевръсто се измъкна. Фабиан кимна и погледна ароматната храна, която дори вече не му изглеждаше апетитна, защото стомахът му представляваше една болезнена, вряща каша.
Нямаше да го изчака дори да поръча, камо ли да започне да се храни. Забоде демонстративно, макар и с нежелание вилицата в чинията, но е взе обратно, само въздъхна и поръча още една бутилка от ужасното вино на забързания сервитьор.

Знаех, че съм закъснял, но толкова хладно посрещане не очаквах. Надявах се, че Фабио ще ми влезе в положение и, че ще разбере закъснението ми по-късно вечерта. Донесоха ни храната и започнах да вечерям, като обаче отвреме-навреме наглеждах Фабиан. Не беше привично за него само да пие и да хапва едва-едва. С деликатен жест оставих вилицата и носа си върху салфетка, близо до чинията си, забърсах се и отпих глътка вино. Прокашлях се и го погледнах в очите. Той отбягна погледа ми. По дяволите, какво пак се случваше!

- Закъснях. Извинение ли искаш?

Той мълчеше. Мълчанието му ме подлудява. Така е още от запознанството ни, когато той мълча в продължение на три седмици и аз дори бях решил да търся свой приятел, който говори испански, за да е опитам да разбера нещо за него, да му помогна някак. И сега, в този скъп, луксозен ресторант, той мълчеше като ням. Отново. Гневът ми се възпря, но за кратко.

- Ако знаеше защо съм закъснял нямаше да ми правиш такива фасони. Но щом дори не искаш да обелиш и дума, добре.

Продължих да се храня, но вече храната бе изгубила вкуса си. Оставих приборите отново и махнах с ръка на сервитьора, за да донесе още бутилка вино. От най-хубавото, какъв беше тоя жалък гнилоч, който пиех?! Сервитьорът чевръсто донесе бутилка вино, одобрих я и той напълни чашите ни.

Фабиан продължи да отбягва погледа ми. Осъзнах, че той също е ядосан, но нямаше начин да му позволя да направи скандал в този ресторант. Отново се върнах към чинията с храна и насила продължих да се храня. Когато изядох всичко в чинията си, помолих сервитьора да ми донесе куфарчето от гардероба, където го бях оставил.
След като той го донесе, аз го оставих до стола си и поисках менюто с десертите.

- Ще вземем някакъв десерт и ще ми обясниш какво не е наред, Фабио. По много внимателен и възпитан начин, по който вярвам, че дори Соловеев не те е учил да се държиш. Разбираш ли?

Фабиан изпи на един дъх колкото вино му беше останало в чашата и се изсмя.

- Смяташ, че съм се страхувал от Соловеев?!

- Смятам, че живота ти при Соловеев не бе живот, а някакво съществуване. И, че не желая да виждам сцени заради закъснението си в този уютен и красив скъпарски ресторант. Помисли си върху думите ми, докато ядеш брюлето, което ще ни сервират след минути.

Бях бесен, напълно бесен. Не си позволявах да закъснявам, но в случая имах страхотни новини. И с какво ми се отблагодарява той?! С намек за сцена! Това нямаше да го бъде.

Фабиан щеше отново да го играе пас. Както и предния път, както във всяка останала ситуация, всъщност. Предпочиташе да стои там, да се взира в покривката и да я придърпва, пощипвайки я, към себе си, после пак да я отпуска. След няколко подобни занимавки, докато бе чакал Филип, бе осъзнал, че тази инфантилна игра го успокоява. Не, гневът още прогаряше вените му, но сега някак желанието да бъде студен и далечен като сибирска нощ бе по-голямо.
А Девънсбро мразеше, когато той не говори.
Ако не бе заслепен от яда си, вероятно би му станало мило при спомена как той се опитваше да комуникира с него, седнал на пода по турски с испански разговорник в ръка и физиономия на пълно отчаяние. Вътрешно Фабио ликуваше, докато наблюдаваше страданието му, но после му дожаля и проговори. Филип го зяпаше като каторжник пред разстрел и цъкаше с език през смях.
- Dios mío... - промърмори Фабиан и забоде за пореден път вилицата в чинията си, сякаш бе ловно копие. Храната беше вкусна, но стомахът му се бе свил и сега бе колкото грахово зрънце. За сметка на това, виното вървеше добре. Втората бутилка бе презполовена и той дори вече не усещаше миризмата на танин или леко киселия привкус.
- Не очаквам нищо от теб. Никога не съм очаквал. Ти беше онзи с торбата с обещанията. - добави той, докато с пръст преминаваше през списъка с десертите. Дори не отлепи поглед от менюто, за да го срещне с този на англичанина. Отказа брюлето, което му бе поръчал. Нямаше намерение да близне тези абортирани, сурови, посладени пилета или каквото и да било друго, избрано от Филип.
- Нека позная. Уреждаш си да ти докарат новата пачавра от Украйна? Сега е времето, в което трябва да ме увещаваш колко хубаво семейство ще бъдем, а аз да се преструвам, че ти вярвам, докато всъщност си представям, онова, което пожелавах всеки път на Солвеев, щом имаше дързостта да ме докосне. - минатюрното, помпозно парченце торта стоеше пред него. Фабиан го сматряше, чудейки си дали да си даде вид на незаинтересован и да я излапа цялата или да продължи с речитатива.
Щеше да се придържа към обичайната тактика - мълчанието. Затова грабна малката чинийка в ръка и любовно загледа тортата. Филип явно бе стъписан от факта, че Фабио бе на ясно с целия мръсен план. Гледаше го с ококорени, почти излезли от орбитите очи и дишаше тежко.
- Прави каквото сметнеш за угодно с мен, все ми е тая. Няма да си по-иновативен от руснака.... Мисля, че и без това ще бъде достатъчно наказание да бъдеш с още някой, но предполагам, като отявлен садист, смяташ, че никога болката не е прекалено много. - искаше му се да се разплаче, но очите му бяха сухи. Преглътна само една корава буца болка, която стоеше там още от сутринта.

Обвинения. Грозни и странни, за неща, които не бих се сетил никога да извърша. Това се лееше от устата на Фабиан, а нервите ми се бяха опънали до крайност. Бавно избутах десерта си встрани, взех от ръцете му виличката, с която ядеше торта и я огънах. След това я поставих до него.

- Искам на секундата да млъкнеш.

Не повиших тон, но гласът ми бе смразяващ. Пороя от думи секна по начина, по който бе започнал. Фабиан погледна виличката и се сви. Тогава аз отворих куфарчето и извадих папка с документи. Хвърлих я до чинията му и казах само една дума:

- Майорка.

С жест му показах да разтвори папката и той го направи. След миг изхълца и затвори папката обратно.
Махнах на сервитьора за сметката, платих и си тръгнахме. През целия път в колата, мълчахме и двамата- аз, защото бях бесен, че дори си е помислил да се усъмни в чувствата ми към него, а той от срам и вина. Поне за това се надявах да мълчи.

Когато пристъпих прага на дома, го хванах за раменете и го целунах ненаситно. Усетих кръв в устата си, но продължих. След това го хвърлих като кукла на дивана, който бяхме избирали сами. Яростта ми бе започнала да утихва, но все още грозното й пламъче бушуваше в мен. Застанах с гръб към него и заговорих:

- Айзъкс си търсеше нова курва. От Украйна, непълнолетна. Опитвах се да го разубедя, а ти явно си решил, че не те обичам. Така ли е?

Мълчание.

- С какво още искаш да докажа чувствата си? Промених живота си заради теб. Започнах да пия кафето ти, да ям храната, която приготвяш, да съм с мъж, при все, че досега съм бил винаги с жени. Объркан съм и в същото време не искам всичко това да свърши. До теб съм. А ти ме подозираш в нечисти намерения.

Приближих се до него, този път много по-нежно, седнах до него и го загледах. Брадичката му трепереше, затова я повдигнах с длан и прошепнах:

- Ти не си мой роб, Фабио. Ти си мой любим и това няма да се промени, разбираш ли?

След това го целунах, този път наистина. Той отговори на целувката ми и почувствах, че всичко е наред.
След това отидох да взема куфарчето, отворих го и отново извадих папката. Обясних му защо съм закъснял – мой приятел притежава туристическа агенция и се бях забавил в разговори с него, за да избера най-интересната дестинация за почивка през това време на годината. Отових папката и му показах няколко снимки. В очите на Фабиан вече не виждах тъга, а очакване. Надявах се да го оправдая.