Giuliano's estate.

Погледа й плахо се вдигна нагоре, за да срещне очите на съпруга си. Не можеше, и на вярно нямаше, да свикне с мисълта, че това е мъжа, с който трябва да прекара остатъка от живота си. Не го обичаше, пък и той на дали обичаше нея, всичко бе като от едно време, като нагласените бракове и случаите, в които родителите продават дъщеря си на някой, за да могат самите те да преживеят следващия ден. Това нямаше да прости на майка си, факта че дори за миг не бе помислила за нея когато пропиля живота си само в рамките на една година, защото колкото и да скърбиш за някого, който си е отишъл, живота бе за живите и на първо място тя трябваше да се погрижи Джулиа да има нормален живот. Това, което живееше сега не се вписваше в никакви нормални норми, бе дори отвъд закона, но в един момент никакви закони не важаха пред мъж с пари и желание за власт.
Това, което знаеше за съпруга си е, че макар да изглеждаше строг, бе достатъчно справедлив и до колкото можеше й позволяваше свобода на действие, нищо че тя знаеше къде й е мястото и, че е безгласна буква, която трябва да си мери приказките. Имаше чувството, че знае целият живот на Джулиано, от раждането му, до сегашния момент и то само защото, майка й бе предишната му робиня и го познаваше така добре. Знаеше сякаш всичко за него, а той знаеше толкова малко за нея, не знаеше например колко малко я впечатляваха бижутата и подаръците. Навярно, обаче, Джули никога нямаше да забрави съветите, които тя й бе дала, като например да не се пречка на съпруга си когато е ядосан, да не задава излишни въпроси и да се държи както подобава за една дама, да се усмихва, да благодари за добротата му и така нататък. Трудното в цялата ситуация бе, да не си казва мнението, като абсолютен философ тъмнокосата често не можеше да си затвори устата и макар напоследък да бе далеч по-затворена в себе си, вътрешно водеше страстни дебати „за” и „против” брака й. Тайничко се надяваше да открие повече положителни страни, но за сега откриваше единствено лошите, или поне те доминираха над добрите.
Мислите, които образуваха водовъртеж в главата й, бързо изчезнаха когато Джулиано й подаде малката кадифена кутийка, а от вътре бляскаха прекрасни перлени обеци. Наистина произведение на изкуството – красиви и изящни, така добре подхождащи на висок кок и рокля без презрамки. Макар да не обичаше подобни подаръци и да не я впечатляваха особено тези елементи на привързаност, Джули не успя да скрие леката усмивка, която заигра по пухкавите й устни. За момент дори съжали за вида си, никак не подхождаше на една дама, която заслужава такъв подарък, да седи по къси панталонки и потник, пък на всичко отгоре с боси крака и влажна коса. Прокле се, че не бе погледнала часовника, за да съобрази кога мъжът й се прибираше, за да може да го посрещне подобаващо, както се предполагаше, че трябва да направи.
- Красиви са, благодаря – промълви тъмнокосата. – Ще ги сложа довечера, само трябва да избера подходящ тоалет – добави и подръпна леко крайчето на потника си, като за пореден път съжали, за начина по който изглежда. Можеше дори да чуе гласа на майка си в ухото си, как й се караше и й напомняше, че е сгафила.
- Извинявам се, че не ви...не те посрещнах. Загубих представа за времето – продължи след малко Джули, опитвайки се да свикне с факта, че трябва да му говори на „ти”.

И ето, че се почувства виновна. Виновна, за това че не се усмихваше повече, виновна че не изглеждаше достатъчно благодарна, или достатъчно впечатлена от наистина красивия подарък. Вероятно голяма грешка на госпожицата бе, че обича толкова много дребните неща. Подаръци, които идват от сърцето, нещо малко и евтино, може би дори ръчно направено, това носеше далеч повече щастие, отколкото едни елегантни перлени обеци. И все пак беше благодарна. Благодарна, че не е изхвърлена на улицата като малко коте имащо нужда от умъртвителна инжекция, или че въпреки начина по който се държеше - сухо и грубо, все пак Джулиано гледаше да се държи добре и нито за миг не видя омраза или презрение в очите му. За това не го мразеше. Мразеше майка си, но не и него. Мразеше начина си на живот, но не и него. Защото и той като нея следваше едни до някъде отдавна забравени традиции, които се спазваха само от дълбоко вярващите. Защото вероятно, някъде дълбоко в себе си, Джулиано също като нея изпитваше нужда да бъде свободен от бремето на семейството, от задължението си да продължи рода. Навярно и той изпитваше желание да живее живота си както иска, и Джули бе убедена че тайничко и той като нея фантазираше, за един далеч по различен свят – по-пъстър, по-светъл.
Джули тръсна леко глава. Не беше сега момента да мечтае, нито да навлиза в дълбокомислените си разсъждения, които в крайна сметка не я водеха до никъде, само я объркваха още повече напомняйки й, че навън има свят, за който нейната история е просто мит, някакъв вид роман, който съществува само по книгите. Написана история, но не и нещо реално, нещо съществуващо. За нея обаче, това си бе доста реално и искаше, или не вече бе навлязла с двата крака в този начин на живот и връщане назад нямаше. Оставаше й единствено да извлече най-положителното от цялата ситуация. Ето защо предпочиташе да бъде на „ти” със съпруга си, да не поражда излишни съмнения у него, нито да го ядосва по някакъв начин. Далеч по-добре щеше да бъде, ако двата живееха в известна хармония, макар да бе нужно време за да се постигне. Е, те имаха цялото време на света.
- Не, почакай – спря го Джули хващайки го за ръката, или по-скоро за пръстите на дясната ръка, когато той едва се бе обърнал за да поеме по пътя си. Навярно към офиса си, където прекарваше голяма част от времето си, докато е тук в имението.
И сега какво? Какво искаше да му каже и защо го беше спряла? Не бе ли по-добре да го остави да си върви по пътя, вместо да се впускат в излишни разговори, които не водеха до никъде?! Не, Джули твърдо бе взела решението, че хармония ще има, може би нямаше да е перфектната, но нямаше и да позволи да се разминават по коридорите, без дори да си разменят по някой друг поглед.
- Харесват ми, наистина, ще се радвам да ги нося довечера – продължи тъмнокосата стискайки велурената кутийка в ръката си, а пухкавите й устни отново се разтвориха в усмивка. Една далеч по-топла, по-искрена усмивка, която някак върна живеца в лицето й. – Просто, ако беше шоколад, щеше да ме зарадва малко повече – добави, отчаяно опитвайки се да разведри малко нещата и дори притеснено прехапа долната си устна и за момент погледа й се сведе към пода. Все още държеше ръката си върху неговата и макар нещо да й крещеше в ушите да го пусне, тя не го направи.
- Мислех да отида в кухнята, за чаша кафе и малко шоколад. Искаш ли да ме придружиш? – попита го тя, като в гласът й осезаемо се усети притеснение и несигурност. Не знаеше до къде точно се простират границите й, какво й бе позволено да говори с него, дори как. Знаеше как да бъде робиня, но не знаеше как да бъде нечия съпруга.

Ето че с малко повече умения и влагайки не малкия си чар, Джули бе успяла да го обеди, че въпреки всичко не й е неприятно той да бъде тук. В крайна сметка наистина не си представяше остаъка от живота, криейки се като скот в някоя от стаите и дебнейки, кога съпругът й ще напусне имението за да може тя да излезе да хапне. Пък и на дали той ще я търпи дълго такава имайки предвид, че навън чакаха още десетки като нея, повечето от които биха били доста щастливи да сключат барк с един красив и добре сложен мъж, който притежаваше не само голяма власт и чар, но и много пари. Тя лично не се впечатляваше нито от хубавата външност, нито от обема на банковата сметка. От край време бе този тип, който предпочита дълбоко духовното, онова възвишено чувство, че си справилния човек не зависимо какъв чин в обществото притежаваше той. Не знаеше дали ще се научи да обича съпруга си, но сис сигурност знаеше че може да стане иделаната съпруга. В крайна сметка, ако знаеше нещо добре, то бе да манипулира. Никой не биваше да я подценява, защото по един или друг начин в края тя винаги изненадваше хората около себе си. Щеше да свикне с него и в един момент щяха да се появят някакви топли чувства, били те и само привързаност и благодарност. Както сама си бе обещала, хармония щеше да има, а тя най-добре се постигаше когато двама души заедно се наслъждаваха на нещо любимо.
И тук се намесваше шоколада. Невероятния наситен вкус на какао в тъмния шоколад, леката горчивина, нежния начин, по който аромата му гали сетивата ти – това можеше да стопи и най-вкочанилото се сърце и да премахне и най-добре наситеното неудобство между двама души. Знаеше толкова много за шоколада, направо се падаше нещо като експерт по него, ако имаше как щеше да се прехранва само с нещо, които съдържаха чист шоколад. И кафе, обичаше и кафето, не можеше да се откаже от него. Джули наблюдаваше съпруга си, докато той наливаше вода от чайника в чашата си. Не можеше да отрече, че в него имаше нещо аристократично – изправения гръб, правилната походка, дрехите, всичко това го правеше да изглеждаше една идея по-възвишен от другите, и макар да не се различаваше по нищо от един обикновен човек, някак си успяваше да изглежда светлинни години пред един средностатистически мъж. Крайчетата на устните на тъмнокосата се извиха нагоре образувайки лека дъга на лицето й, това обаче остана незабелязано от Джулиано, тъй като бе с гръб към него.
- Всъщност няма да е нужно да ме изнудваш по този начин – коментира тихо Джули. – Обичам палачинки толкова, колкото ги обича едно малко дете. Имам си тайна съставка, слагам им парченца шоколад – добави и сви леко рамене, след което се присъедини към него държейки в ръцете си чаена чинийка с няколко шоколадови бонбона.
Джулия хвърли око на чашата му осъзнавайки колко силно кафе си бе направил. Вероятно както той сам бе обяснил щеше да има нужда от него за да изкара вечерята, но толкова много инстантно кафе вредеше не само на черният дроб, но и на редица други неща в организма. Тъмнокосата не се сдържа и се смръщи леко. Понякога не можеше да се стърпи и правеше хапливи забележки щом ставаше дума за нечие здраве.
- Вредиш си – поклати глава Джули. – „Начин на приготвяне” не случайно е записан на гърба на бурканчето – добави, а по лицето й се разля една гримаса досуща по-скоро на майка, която след малко ще размаха пръст пред лицето на непослушното си дете.
Сложи две лъжички кафе в чашата си и доля от водата, като течността достигна почти до ръба на съда, а предела пък беше минат когато Джули добави бучка захар и разбърка лекичко. Всеки друг би си помислил, че ще прелее, но толкова пъти го беше правила, че дори сутрин когато още не можеше да фокусира нищо пред себе си, от чашата й не излизаше дори капчица от черната течност. Отпи глътка кафе, след което не закъсня с шоколада и пъхна един от бонбоните в устата си.

Красавицата се смръщи. Нещо не й харесваше в думите му, никак не харесваше алкохола, макар тя самата до сега да не бе близвала такъв. Просто идеята, че от 2, или повече, чаши започваш да говориш пълни глупости и буквално не знаеш къде се намираш, изобщо не й допадаше. Още повече, че за личен пример как не трябва да пие имаше майка си – като заклет алкохолик тя изпиваше по бутилка и повече твърд алкохол, но вече започваше да я разбира защо го е правила. До някъде алкохола заличава смиреността ти, отваряше те към хората и към вършенето на неща, които на трезва глава не би направил. Вероятно й е бил в голяма помощ когато се е налагало да си ляга в едно легло с мъж, за чиято персона не знае нищичко. Е, Джулия със сигурност нямаше намерение да прибягва към подобни неща, още повече че единствения наркотик за нея бе шоколада и за нищо на света не се отказваше от него. Сякаш бе благословена с невероятен метаболизъм, за който би й завидял дори световно известен модел, защото ядеше каквото й душа иска, но мърдаше едва с по 200-300 грама от нормалното си тегло.
Джули тръсна леко глава. Отново изпадаше в разпокъсани брътвежи и мислите, които хаотично се блъскаха в съзнанието й не бяха никак приятни. Сега не беше момента нито да мисли за майка си и проблемите й, нито за нейния личен грях, още наречен „шоколад”.
- Не искам да те виждам пиян – откровено изрече Джули, без да се свени че изказва мнението си, ако искаше да играе пълноценната роля на съпруга, то Джулиано трябваше да свикне с факта, че тя няма да премълчава нищо пред него, нямаше намерение и да се подмазва или нещо такова. Ако имаше нещо, което Джулия не можеше, то това бе да държи мнението си за себе си, не, по-добре бе да го сподели с целия свят и да обори всички, които не са съгласни с нея. Можеше да спри с часове, стига накрая да постигне своето, точно толкова упорита беше.
- Нетрезвите мисли и действия ме отвращават – продължи тъмнокосата като нямаше намерение да скрие нито един аспект от мислите си пред него – още повече тези, които са с цел да унижат някого или накърнят достойнството му, било то и неумишлено – довърши тя, след което отпи глътка от кафето си и заби поглед в димящата течност.
Ясно си спомняше дните, в които с майка й живееха в един от хотелите Рикарди. Беше малка, на не повече от шестнадесет години, и вместо да си стои в стаята, както майка й й бе наредила, нашата госпожица бе решила да поеме по пътя на едно приключение. Тогава обикалянето на коридорите на хотела и сблъскването с непознати хора й се виждаше повече от интересно, но никога нямаше да забрави миризмата на онзи добре попийнал мъж, чиято гнусна усмивка се бе запечатала в съзнанието й. Начина, по който се бе опитал да се възползва от все още детското й тяло беше повече от неприемлив и ако тогава не беше онази съвестна възрастна жена от служителите на хотела, навярно Джули вече щеше да се е простила с единственото нещо, което за момента я отдалечаваше от определението „жена”. Наясно бе, че повечето момичета на нейната възраст вече са преминали през какви ли не бурни и страстни преживявания, но тя не беше „повечето момичета”, а и не живееше в света, в който живееха те. В нейния свят да бъде чиста и девствена в деня на сватбата си беше едно от най-важните неща, точно както в един отминал век, така и сега господарите вярваха, че колкото по-чиста е една жена, толкова по-добре. Е, Джули нямаше на къде по „чиста” да бъде.
За пореден път се опита да прогони мислите си от главата. Осъзнаваше, че е изглеждала твърде замислена, за един доста дълъг момент и се опита да разчупи нещата усмихвайки се бегло на съпруга си.
- Убедена съм, че без алкохола би направил много по-добро впечатление, наистина не обичам пияни мъже – изрече тя поклащайки леко глава.