margherita verde

Съучениците на Маргарита Верде никога не пропускаха да се подиграят или да кажат някоя лоша дума зад гърба й абсолютно всеки път, когато тя минеше около тях. И въпреки, че това лъчезарно момиче, чиято душа бе изпълнена само с топли чувства им се усмихваше постоянно, ледът, обковал сърцата им не се разтапяше. Те винаги щяха да я мразят, макар и ''омраза'' да е прекалено силна дума.. Никога нямаше да я приемат такава, каквато е. И всичко това, разбира се, защото беше по-различна от всички тях; защото семейството й не беше пълно, а поради тази причина не бяха и богати, защото всеки път, когато Маргарита имаше повече пари предпочиташе да ги дари за сираците и бедните хора по празниците вместо да ги похарчи за скъпи дрехи, обувки, козметика и бижута. Присмиваха й се, защото предпочиташе да прекарва свободното си време вкъщи, четейки книги вместо да излиза по заведенията, както правеха всички те. Но най-много й се подиграваха заради това, че всеки път със себе си носеше една стара библия с изтъркана подвързия, която всъщност беше почти всичко за нея.

- Защо го правиш? - попита я веднъж едно от тези богати момичета, на което често се налагаше да сяда до Маргарита в часовете по математика, тъй като това винаги бе било единственото свободно място, в който и да е час. - Ти си красива, но не се обличаш подходящо и рядко слагаш някакъв грим, който да подчертава чертите на лицето ти. И освен това какви са тези грозни парцали, с които винаги се обличаш? Мисля, че вместо да си пилееш парите по сиропиталищата или да купуваш храна на бедните хора, трябва да си пооправиш визията. Защо го правиш?
- Защото това е Божията промисъл - отвърна Маргарита и се усмихна, докосвайки с дланта си библията, намираща се на чина пред нея.

Те я наричаха по всякакави от абсурдни по-абсурдни начини като например: ''Света Маргарита'', ''Безгрешната'', ''Пазителката на библията'', ''Дясната ръка на Бога'' и още много други, на които се стараеше да не обръща никакво внимание. Навярно очакваха да се почувства оскърбена, но тя не се засягаше. Вярваше, че някой ден ще осъзнаят грешките си и ще се помолят на Господ да опрости греховете им.

Маргарита Верде живееше с майка си в съвсем мъничка къща на два етажа, намираща се в един от крайните квартали на Лондон. Не можеше да се каже, че живеят в нищета, но не можеше да се къже също така, че водят охолен живот. Най-важно за тях двете бе да се обичат и нищо друго не им липсваше. Някога си беше имала и баща, но той ги напусна, когато тя бе на дванайсет години. Заминал беше за Америка, като се надяваше, че ще си намери хубава работа и ще пожъне успех, но освен това си намери и друга жена, заради която изостави майка й и нея. Тя не го обвиняваше, не му се сърдеше, въпреки че беше много наранена. Винаги бе вярвала, че за всяко случващо се нещо на този свят си има някаква причина. И въпреки това не се бе чувала с него от цели три години и за нея той вече се бе превърнал в един непознат. Понякога й липсваше. Искаше отново да седне в скута му и да почетат двамата от някоя книга, както правеха често, докато беше малка. Но знаеше, че той никога няма да се завърне обратно; знаеше, че никога няма да се интересува отново от дъщеря си и съответно нямаше да разбере какво се случва с нея... нямаше да разбере много неща, преди да е станало твърде късно, може би.

Червенокосото момиче ходеше възможно най-често на църква, но никога не пропускаше неделните дни. Понеже едно от нещата, които правеше най-добре бе да пее, отвреме - навреме се включваше в църковния хор. В една такава неделя, когато Маргарита беше на дванадесет години и се прибираше с майка си от църква, се случи да й прилошее на улицата и да припадне. Веднага се стекоха хора да помагат и я откараха в болница. А след два дни резултатите от изследванията бяха готови.

Левкимия.

Доста страшно звучи, нали?
Но на нея не й се стори така. Дори и тогава бе мислила като зрял и разумен човек. Майка й, естествено, бе направила нещата да изглеждат така, сякаш едва ли не единственото й детенце вече е починало. Маргарита я разбираше и това беше единственото нещо, което я разстройваше много. Но честно казано тя се бе примирила със съдбата си. Щом й бе отредено така, значи така трябваше да стане. И нищо не можеше да го промени, нищо не можеше да излекува болестта, която я разяждаше. Понеже всичко това се случи след заминаването на баща й, Маргарита Верде помоли майка си да не му събощава новината, защото сърцето й се разбиваше хиляди път при мисълта, че и той ще страда. Но по-късно, когато той спря да се обажда и когато Маргарита разбра, че никога няма да се върне, реши, че по-добре ще бъде въобще да не разбира, когато и да е.
Молеше се. Само това й оставаше. Само това искаше да прави, само затова намираше сили, само това я спасяваше. Молеше се на Бог да даде сили на майка й да продължи да живее, когато тя си отиде от този свят. Молеше се за връстниците си да намерят пътя в живота си, да се променят към по-добро и да отворят сърцата си за Господ. И затова носеше библията си навсякъде. Молеше се винаги и навсякъде. Защото така трябваше. Посещаваше сираците и им помагаше с каквото може. Помагаше и на бедните, когато имаше възможност. Това беше единственото добро, което можеше да направи. Искаше да бъде запомнена, искаше да остави следата след себе си... Никой не знаеше, че е болна и никой не биваше да разбира.

Но си имаше и мечта.
Искаше да се омъжи преди да умре.