Coffee Shop ''Soul"

by Aaliyah* Пет Юни 28, 2013 8:59 pm

Spoiler:

Dear Heartbreaker...
You have to be happy! I'm finally broken...

Coffee Shop ''Soul" Tumblr_moaoqrxBlv1s4sbseo1_400

Съдбата е... ами много неща.
Понякога е изпитание, което трябва да преминем с всичките си възможности, за да разширим границите и мирогледа си. Друг път е страдание, което не ни убива, но ни прави по- силни и издръжливи срещу бурите в живота ни. Понякога е милостива и ласкава, за да не забравяме, че ние сме нейни деца и въпреки строгото й държание тя все пак ни обича и има специални планове за всеки един от нас.
А понякога... Ами понякога просто е кучка, която обожава да те прецаква и да се гаври с теб.
И все пак знаете онова време от деня, когато се будите. Умът ви е твърде заспал и за няколко секунди нямате никаква идея кой сте, къде сте и какво правите тук. Изпитвате странно спокойствие и нищо не е в състояние да ви трогне. Познато ви е, нали? Е, после ви връхлита бруталната реалност.
Така се чувстваше и Алия тази сутрин . Разбита. Празна. Скърбяща. Слаба. Безпомощна.
Нямаше сили да вдигне слабото си тяло от проклетото легло. Предпочиташе да заспи и повече да не се събужда. Не, че кошмарите и ужасите не я преследваха и в съня й, но ... Поне знаеше, че не е истинско. Знаеше, че е само сън и може да избяга от него, може да го контролира с малко по- силна воля. А реалността не можеше. Реалността беше мъчение и страдание. Беше същинският Ад.
Момичето отвори подпухналите си очи леко и срещна загрижения поглед на Арес. Сякаш той разбираше всичко, което се случваше в главата й. Надяваше се да не може, иначе и за него трябваше да се притеснява. Не искаше някой друг да преживява това, което и тя. Нямаше да го понесе.
Опита се да се размърда съвсем леко. Пръстите на ръцете си, тези на краката си, напрегна внимателно мускулите си, за да провери точно какви са промените. Цялото тяло я болеше, но не от физическа гледна точка. Болеше я от шибаните емоции, които бушуваха в тялото й. Сякаш беше разбила стената на огромен язовир и сега той залива всичко по пътя си. Знаеше, че не трябва да се поддава на чувствата.
Трябваше да остане силна. Да не дава на никого да влезе под кожата й.
Когато погледа й се сведе към ръцете й забеляза раните по тях. Целите бяха в драскотини от стъклата. Щипеха, боляха...
А как й се повдигаше.
Внезапно скочи от леглото, усетила силното напрежение в корема си и изтича до банята, падайки на колене отново. Имаше бледи спомени за снощните й изживявания тук. Отново се повтори същата история, дори отново с кръв, но отказваше да се притеснява за това. На тялото й просто не му се живееше. И тя го разбираше напълно.
Изправи се с последни сили и се добра до мивката. Изплакна устата си, изми зъбите си, след което влезе и под душа. Студената вода почти я накара да колабира, но след като излезе от обсега й поне се чувстваше малко по- жива. Проми раните по ръцете си и сложи на няколко места марли и лепенки. Очевидно пак щеше да бъде с ръкавиците.
Погрижи се да си сложи много фон дьо тен, пудра, коректор и какво ли не по кожата си, за да прикрие подпухналите си очи и тъмните сенки под очите, образувани в следствие от снощното плакане.
Когато се върна в стаята разчисти стъклата от земята, поне по- едрите. За друго нямаше време. Облече се и изхвърча заедно с Арес по възможно най- бързия и тихия начин от апартамента, макар и все още с мокра коса. Работата - нейното спасение. Изпи по пътя няколко хапчета за глава, както и за повдигането и се озова пред малкото кафене точно когато милата й шефка отключваше.
- О, здравей мила. Доста рано си дошла днес. Смяната ти започва след два часа. - отбеляза жената, докато проверяваше часовника си, в случай, че не е объркала.
Силния пролетен вятър задуха покрай тях, карайки кожата на Алия да настръхне, косата й да се разхвърчи на всички страни и все пак я подтикна да открие гласа в себе си.
- Знам, реших да се реванширам за вчеращното ми по- ранно прибиране и исках да Ви помогна с отварянето и разтребването. - отвърна момичето колебливо, хапейки долната си устна. Искаше да избяга от апартамента на Волтер и това беше единствената й алтернатива. Затова и толкова се зарадва на добронамерената усмивка на госпожата пред нея.
- Не беше нужно, мила моя. Но благодаря, няма да откажа помощта ти. Винаги си добре дошла тук. - каза мило тя и двете заедно влязоха вътре.
Алия върза косата си на конска опашка и докато завръзваше престилката си тя забеляза втренчения поглед на белокосата дама, която бе много по- ниска от нея, приятно закръглена и с толкова миловидно лице, че те караше да се чувстваш у дома и я запита върху какво мисли толкова задълбочено.
- Всичко наред ли е, скъпа? Пак си с тези ръкавици. Изглеждаш ми твърде бледа. Сигурна ли си, че не искаш да се прибереш и да си починеш днес? Мога да се справя един ден.. - заговори тя с топлия си приветлив тон и се усмихна нежно. На младото момиче й се доплака отново. Очите й се насълзиха и дори няколко се спуснаха по продълговатото й лице, но това беше грешка. След тях идваха още много, и още... Внезапно загуби равновесие и си наложи да седне на близкия стол до нея, подпирайки ръце на масата и взе лицето си в шепи. Наложи си да диша дълбоко, за да спре и този пристъп, както всички предишни.
- Дете мое, притесняваш ме. Какво ти е? Някой нарани ли те? Какво стана? Вчера беше толкова весела..- побърза да разпита шефката й и се приближи до нея, за да я прегърне, но това доведе само до нова вълна сълзи, придружени дори с тихо хлипане. Риданията й ставаха все по- силни, колкото и да се опитваше да ги възпре. - О, милото ми дете, добре, поплачи си, а после ще ми разкажеш. Хубаво е да плачеш... така изливаш лошите неща от себе си. Поплачи си. - окуражи я в крайна сметка тя с дълбока въздишка и започна да гали леко косата й, докато Бела усещаше как се разпада отново.
Бяха нужни около десет минути, за да се съвземе. Още толкова, за да спре треперенето и недостига на въздух. Когато в крайна сметка намери сили в себе си, за да погледне към милата жена успя дори да се усмихне съвсем леко.
- Благодаря... Благодаря Ви за всичко. Просто имах лоша вечер. Ужасна. Но ще се оправя. Благодаря за подкрепата. - промълви тя и избърса мокрото си лице, на което се появи съвсем искрена усмивка. Старата жена се загледа в това лице. Макар да беше толкова млада очите й издаваха много повече. Имаше очи на много възрастен човек, преживял много, научил много, изстрадал много. Не беше хубаво да виждаш такива белези в такова красиво момиче и жената съжали, че на младата й служителка й се е наложило да порастне твърде бързо. Но не попита повече. Очевидно не искаше да споделя, затова и тя реши да преглътне любопитството си и да остави момичето да се съвземе. Изправи се, помилва я по косата отново с една сърдечна усмивка и отиде зад бара.
- Радвам се, че се чувстваш по- добре сега. Аз ще изпека няколко щрудела, ти можеш да се заемеш с бърсането на масите и витрината. Или просто си направи кафе и се наслади на сутринта. Имаме цели два часа, докато започнат да идват клиентите. - каза с успокоителен глас милата дама и започна да изважда необходимите продукти.
Бела дълго време наблюдаваше действията и емоциите, които се изписваха по лицето й. Остана безмълвна и кимна леко, когато се осъзна. Заведе Арес в задния двор и си направи едно кафе, но го пиеше докато почистваше около себе си, така че комбинираше функциите си. Наложи си да забрави за болката по ръцете си и за преживяното снощи. Стараеше се да живее в този миг, в тази секунда. И много скоро се отпусна. Не й се налагаше да притъпява пристъпите на плач, особено когато възрастната жена пусна една тиха и приятна за ухото мелодия.
Момичето наистина вършеше работата си с удоволствие.
А единственото й желание?
Смяната да не свършва...

by **Voltaire.** Пет Юни 28, 2013 10:55 pm

Не можеше да диша, сякаш на това място атмосферата просто беше изчезнала. Белите му дробове хриптяха в опит да се напълнят с кислород, който не достигаше до тях.
Астмата, тази която беше имал като дете и която уж беше израснал. От тогава не се беше чувствал така. Задушаваше се и паниката го обземаше, което изобщо не му беше в помощ. Запрепъва се към банята й. Тя беше по близо от неговата. Имаше нужда да си наплиска лицето с вода, да се успокои, за да може да се пребори със задуха и да успее да потренира дишането.
Помогна малко,паниката го поотпусна и успя да вземе първата глътка, като удавник, който беше прекарал доста време под вода.
Не можеше да стои повече тук. Трябваше да се махне, но преди това да се преоблече и да се изкъпе. Чак когато успя да нормализира дишането си усети острата миризма на алкохол пропита в дрехите му. Да, трябваше да намери сили да се изкъпе и да намери нещо което да спре ужасното главоболие.
Какво се беше случило снощи? Помнеше до момента в който Алия влезе вътре, а той беше започнал да се налива с уиски. По това че се събуди с всичките си дрехи и на дивана му стана ясно, че нищо не се беше случило, но как можеше да си помисли нещо такова, та той и беше казал едва ли не, че не му пука за нея. Отново се беше държал като истински задник, стоящ зад оправданието, че не може да понася да го нараняват повече. Можеше да понася физическа болка. Можеше да понася всякаква такава независимо дали беше лека или такава от чупене на кост или порезни рани, но тази болка от късащото му се сърце, което отново си беше позволило да изпитва някакви чувства... Това щеше да го доубие. Човек, които никога не беше живял, винаги е следвал чужди правила. Може би това беше причината за разбитата му психика и извратения му сексуален вкус.
Трябваше да се държи, да си остане жесток и да се самоунищожи отвътре. Точно това щеше да се случи, ако продължаваше да "живее". Щеше да свърши сам и безчувствен, като... Като дядо си. Затвори очите си и прекъсна очния контакт, със самия себе си, които беше приложил в огледалото. Въздъхна дълбоко - истината болеше.
Отиде в собствената си стая подминавайки счупеното огледало. Явно Алия си беше изтървала нервите както той често правеше, или... Никога не се знаеше какво може да се е случило.
Душа продължи доста повече от нормалното за такъв, не можеше да накара ръцете си да се движат по тялото му и да отмият миризмата на алкохолик от тялото му. Нито да стои и напълно прав, краката му не го държаха. След като най - накрая беше отмил душ-гела които нанесе навсякъде по себе си излезе от банята. Облече обикновени дрехи. Без нищо тип - аз съм богат и надут наследник. Беше се облякъл като обикновен младеж. Без да взима кредитни само парите в брой, които беше прибрал от залозите снощи и документите си за самоличност. И тях щеше да забрави, ако не беше решил да занесе костюма си сам на химическо. Определено се нуждаеше.
Излезе от апартамента, но така и не мина през гаража. Вместо това започна да обикаля безцелно улиците. Имаше нужда просто да подиша въздух, дори той да е замърсен от пренаселения град, в който се намираше. Търсеше по спокойните места. Краката му се влачеха по асфалта и тротоара търкайки подметките на обувките си. Опитваше се да мисли, но главата му беше празна само болката беше обхванала цялото му тяло отвътре и не го пускаше. Приличаше на човек болен от нещо или много добре облечен бездомник. Нямаше си нищо, макар да имаше всичко.
Загледа се във витрините на малките магазинчета. Толкова добре им беше на другите, усмихваха се, живееха живота си пълноценно, знаейки че след себе си всеки един от тях ще остави следа. Нещо, което той нямаше да направи. Нямаше с кого, защитната му реакция отново беше включена, а той нещастен.
Трябваше да седне и видя точното място имаше две маси отвън на тротоара, съвсем малко кафене, на една почти пуста улица, за разлика от големите булеварди. Под една доста приятна на вид къща. Толкова спокоен беше този квартал, кото определяха за средната класа. Преди да седне се загледа през стъклото, изглеждаше приятно, уютно, като дом.
Точно в този миг Волтер съзря своя дом, тя беше вътре вървеше около масите, а на лицето й имаше съвсем лека усмивка, но от онези които успяваше да повика само когато беше направил нещо наистина хубаво за нея. Когато се завъртя към прозореца, той се обърна с гръб, не можеше да си позволи да го види, а и не ако това се случеше, Волтер трябваше да направи нещо ужасно, отново да потъпче достойнството й. Едва ли щеше да го познае с тези дрехи самия той едва можеше затова и не се притесняваше, че ще разбере точно кой стои отвън
Защо ли го правеше, нима не и бе дал всичко? Защо тя беше тук. Отново тръгна, застана на мястото където прозореца към кафенето свършваше и не можеше да го види отвътре, и просто я загледа. Наблюдаваше я внимателно. Как се държеше с хората, как се усмихваше на всеки и тогава осъзна защо той не получаваше тази прекрасна усмивка, той просто не я заслужаваше.

by Aaliyah* Пет Юни 28, 2013 11:41 pm

Spoiler:

Dear Heartbreaker... I love the way you lie!

Така се редяха и часовете и дните, и седмиците. Без нито дума. Без звук дори.
Единствената радост на момичето беше работата й. Там имаше своята мила и отзивчива шефка, която все повече започваше да приема за своя близка, както и имаше клиенти. Приятелски настроени, намръщени, тъжни, весели, шумни, тихи. Всичките я караха да изпитва нови емоции, тя влизаше в контакт с всички тях и те правеха живота й по- вълнуващ. А когато се прибереше в апартамента... Задушаваше се. Единствената й утеха бе Арес.
Вечерите минаваха мълчаливо. Отговаряше само, когато той я попита нещо, не срещаше погледа му, не виждаше емоциите му, нито намеренията му. Беше се отказала да влиза в какъвто и да е досег до него. Просто щеше да се радва на работата си и да чака проклетият му дядо да умре, за да получи тя свободата си.
Така и не се явиха на друго събитие пред хора. Не го питаше къде ходи, какво прави. Нищо. Дори когато той го очакваше тя просто мълчеше и преосмисляше поредния си ден. Имаше и лоши страни. Понякога й се налагаше да пие приспивателни, за да се отърве от безсъние или кошмарите, пристъпите с повръщането продължаваха, макар и много по- рядко.. Но главно си мислеше за кафето. Как хората я наричаха Бела.. тя държеше да я наричат така. Там се чувстваше като у дома, затова и предпочиташе това обръщение. Там поне сърцето й беше защитено, затова и се откриваше.
Ето, че беше дошъл и поредния следобед.
Бела приготвяше старателно капучиното за Тод - един от най- редовните й клиенти напоследък, особено по това време. Той беше горе- долу на нейната възраст, но за разлика от нея той беше сгоден. Е, бил е. Приятелката му е загинала при катастрофа съвсем наскоро - преди няколко месеца. Той се чувстваше ни жив, ни умрял, затова и на нея й беше приятно да говори с него. Не говореха чак толкова много, но и двамата бяха преживяли много, така че до някаква степен споделяха болките си.
Този път беше останал единствен в кафето, всички други си бяха тръгнали заради лятната буря навън. Затова и тя си позволи да поседне на стола срещу него.
Заприказваха се за това, което най- много му липсва от любимата му, а тя само си мечтаеше да изпита нещо такова. Копнежите, които той й описваше, трепета, с който е чакал всяка тяхна среща още в началото. Накрая той беше твърде сломен от всичко това, което разказваше на Бела и шефката й, която се бе приближила до тяхната маса.
Младото момиче му съчувстваше. Познаваше загубата, макар в различни форми от неговите и сърцето й се свиваше да го гледа такъв.
Протегна се несъзнателно и сложи ръка върху неговата, която трепереше.
- Всичко ще бъде наред.. Все някога. - каза му тя тихо и се усмихна леко, кимайки. Беше убедена, че той щеше да се оправи рано или късно. Както и тя. Щеше да получи свободата си. Щеше да живее сама, може би някой ден да срещне нормален мъж. Той да я покани да излязат на среща, всичко да става бавно, премерено... Да бъде... красиво, влюбено...
Ах, колко се надяваше. Мариса - шефката й- сложи едната си ръка на нейното рамо, а другата на неговото и състрадателно ги разтри.
- Милите ми деца.. - въздъхна тежко тя - Заслужавате много повече...

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 12:16 am

Работа. Волтер беше оставил своята на заден план. Деня го прекарваше пред кафенето или някъде отстрани в магазинчетата на отсрещния тротоар вече всички го познаваха. Всеки ден си търсеше нещо различно. Единия прекарваше в сувенирния, другия в този за дрехи... Нямаше значение къде се намираше погледа му винаги беше на тротоара отсреща, в кафенето, при Алия. Гледаше я, а нещо в него трепваше всеки път когато види усмивката й предназначена за всички онези хора. Усмивка, която не виждаше когато си бяха в апартамента, който не можеше да нарече точно дом. Не можеше да му даде това название, защото не го чувстваше като такъв. Беше място за пребиваване. Липсваше топлината, любовта... Такива неща превръщаха обикновените четири стени в това, което се наричаше дом.
Днес сякаш беше различно. Алия отново излезе сутринта, а той облече обикновените си дрехи и тръгна половин час след нея. Спря се и сена на пейката отсреща. Беше разлистил един вестник над които гледаше, докато пролетния дъждец не започна да се лее от небето - ситен и неприятен.
Изправи се чудейки се къде да се скрие, но тогава видя, как Алия седна при онзи мъж. Волтер го намираше за ужасен. Беше му антипатичен преди изобщо да се е запознал с него.
Сложи си качулката на Анурака и се приближи заставайки отстрани на витрината, вглеждайки се по отблизо вътре.
Чудеше се, какво ли и казва? Какъв ли точно беше гласа му? Дали не и разказва истории за пътешествия, за да я впечатли? А тя дали се впечатляваше от такива неща?
Погледа му не ги изпусна нито за миг, а момента в които тя протегна ръка към неговата... Това беше краят на Волтер. Той поклати глава за да стане свидетел на това, как възрастната жена си докосва. Сякаш гледаше нещо от рода на сватба. Булката младоженеца и майката на някого от тях, която им дава благословията си. Беше наистина търпелив. Толкова много време си беше "затварял" очите. Правеше се, че не вижда, но не можеше да търпи повече.
Оттласна се от стената и отиде до вратата. Какво точно можеше да направи да влезе вътре и за наказание да я извлече навън? Не, това щеше да събере твърде много погледи. Сведе главата си и отвори вратата на кафенето, привличайки очите и на трима им към себе си, когато звънчето иззвъня.
- Добър ден. Поздрави тихо но не вдигна главата си, макар да беше почти сигурен, че робинята му ще разпознае гласа му. Нямаше смисъл да се крие. Вдигна очите си и те се срещнаха с нейните за един миг дълъг колкото цяла вечност. Лицето му беше като изваяна от камък скулптура, а погледа му беше по леден от айсберг. Това беше Волтер, макар предпазвано сърцето още го болеше а това беше повече.
- Алия... Значи тук работиш? - Приближи се към тях и се спря до масата. Не трябваше да си изпуска нервите, не и точно сега, може би като се приберат.

by Aaliyah* Съб Юни 29, 2013 12:27 am

Навън се здрачаваше все по- бързо, заради този дъжд. Скоро момичето потупа окуражително ръката му и понечи да се изправи, когато някой влезе през вратата. Фигурата беше висока и мъжка и... смразяващия му глас накара цялото й тяло да изтръпне. Изпсува на ум и се замоли на онзи горе Волтер да не прави сцени или нещо подобно.
- На теб ли говори, Бела? Познаваш ли го? - попита тихо Тод, но тя беше сигурна, че и Волтер го е чул. Тя не му даваше да я нарича така. Защото за него тя беше Алия.
- Да, това е другото ми име. Две са. - поясни внимателно и се изправи, без да откъсва поглед от Волтер. Направи няколко бавни крачки към него в знак на предаване, не искаше той да направи някоя глупост, включваща останалите присъстващи.
- Да, но тъкмо си тръгвах... Какво ще кажеш да говорим в къщи, или в задната стая поне... Моля те. - брюнетката натърти на последната дума умишлено. Искаше да го изведе от тук, пък каквото ще да става с нея. Тод се изправи и реши да си тръгва, като преди това я пита дали всичко е наред и тя му благодари мислено. По- добре да го няма в момента..

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 12:43 am

Нещо във него се пречупи, погледа му изведнъж се замъгли и не можеше да вижда ясно за няколко секунди. Преди очите му отново да започнат да виждат нормалните цветове и фигури. Мъжа се изправи и скоро си тръгна. Алия беше така добра да му се усмихне леко, нещо, което не беше правила за Волтер от толкова дълго време.
- Бела? Мислех, че мразиш това име. - Заговори той не по - високо от нея. Нямаше нужда жената да става свидетел, все някога двамата щяха да останат насаме.
- Всъщност дъжда ме валя известно време, докато се чудих дали да прекрача преда, бих изпил един горещ шоколад. - Очите му се преместиха на жената, а устните му се изкривиха във фалшива но достоверна усмивка. Приближи се до масата на която бяха седели робинята му и мъжа преди малко. Седна на мястото на което беше стоял господина и погледна към момичето.
- Ще ми правиш ли компания Алия? - Той продължаваше да я нарича със името, което тя му беше казала при първата им среща. Тя беше Бела за него, само когато той беше достатъчно достоен да я нарича така, а него не беше.
Посочи мястото пред себе си и отново се извъртя напред. Щеше да е по добре да поговорят пред публика, така щеше да се държи малко по прилично... Или щеше да си изпусне нервите и да я удари тук, пред жената, която изглеждаше като от рекламите за грижовни баби.

by Aaliyah* Съб Юни 29, 2013 12:50 am

Да поговорят? Добре... Но не искаше Мариса да става свидетел на всичко това. И все пак шефката й го измерваше с преценяващ поглед.
- Ще отида да ти приготвя шоколада. - промърмори тя накрая, а младото момиче се настани на стола, на който стоеше преди малко с Тод. Сплете пръсти и ги сложи пред себе си на масата, опитвайки се да изглежда нормално и да не се пречупва пред ледения му поглед.
- Защо си тук? - попита тя, нарушавайки тишината между тях първа, но не повишаваше тон.
- Ти си зает през целия ден, аз просто реших да намеря с какво да си уплътнявам времето докато те няма. - изложи фактите, които бяха истина. Така се започна всичко, но работата тук й харесваше. В крайна сметка обаче замълча, защото очевидно той имаше много неща да й казва..

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 1:11 am

Значи това беше всичко което ще му каже? Нямаше обяснение за името Бела или защо на него му беше забранено да го изрича. Нямаше лека усмивка... Всъщност, на последното не се и надяваше. При положение, че той беше толкова студен.
- Знаеш, че винаги мога да ти намеря работа като сервитьорка. - Заяде се безсрамно, но във същото време му беше гадно, че го прави. Не искаше да я наранява, можеше просто да й прости, но Волтер пред всичко беше инат и щеше да й го върне. Двойна порция, преди да я накаже допълнително.
- Май наистина ти харесва да спадаш към обслужващия персонал, Алия. - Натърти на името й. Веднъж му беше казала, че държи да я наричат така, защото... Баща и е бил този, който я е наричал Бела. Беше разбрал болката от напомнянето тогава, но все повече се замисляше. Навсякъде, по всички документи се водеше Алия. Документите от "Каса Рикарди". Сега си мислеше, че това това е по скоро прозвището й на робиня.
- Щом това е проблема, винаги мога да ти намеря работа или предпочиташ да си стоиш вкъщи. - Това беше по скоро констатация отколкото въпрос. Този път беше наистина ядосан, отново без много явна причина.

by Aaliyah* Съб Юни 29, 2013 1:30 am

Не и този път. Този път нямаше да му се размине с потъпкването на всичко, което има, което сама си беше изградила за пръв път в живота.
Въздъхна леко и се обърна възможно най- мило към възрастната жена.
- Мариса, би ли проверила как е Арес... - помоли възможно най- учтиво и й се усмихна. Възрастната жена измери още веднъж Волтер с поглед и кимна бавно.
- Ще бъда наблизо. - беше по- скоро предупреждение към него. Жената се завъртя, оставяйки какаото на плота и излезе от малката зала, а Алия върна погледа си на него.
- Няма да го направиш отново, разбра ли? Този път аз не ти позволявам! Ти може и да си имаш своите проблеми с дядо си и с възприемането на чуждите хора, но това не ти дава никакво извинение да се държиш като пълен задник, какъвто си. Не знам наистина защо реагираш така в момента. Нима ти не искаше да бъдеш човека, който си сега. Нима ти не искаш това положение? Защото когато някой човек иска да се държат с него добре той се усмихва. Той мисли за другите, грижа го е за другите. Затова съм тук. Знаеш ли как попаднах тук? След скандал с теб... И жената беше така мила да се заинтересува дали съм добре. Непозната жена, мамка му. - усещаше как започва да говори все по- бързо и си наложи да се успокои. Облегна се назад и отново погледна към него.
- Каза, че си привързан към мен и куп други глупости. Е, или си твърде добър актьор или не знаеш какво искаш. Защото аз бях готова да ти отвърна... За момент наистина ме беше убедил, че можеш да си малко по- различен. Малко по- мил. Че можеш да бъдеш човека, който виждам в теб наистина. Но ти и проклетия ти магарешки инат искате да съсипете всичко. Хубаво! Бъди си сам. Не ми говори, дръж се студено. Не знам що за извратен мозък би искал да е като дядо си, след като е изстрадал толкова като него. Държиш се точно като него! И после защо бих искала да те напусна? С удоволствие ще го направя.- продължи да говори. Вълнуваше се от всичко, което казваше. В очите й блестяха сълзи, но искаше да му го каже. Искаше да му каже всичко, за което си мислеше откакто се запознаха.
- Не ме е страх от теб. Не съм ти робиня, не си ме купил. Не е трябвало да съм аз. Ходи и си потърси другата робиня, която си си поръчал. И не забравяй, че всичко твое е на мое име, докато дядо ти не хвърли топа. А ако все пак решиш, че все още ще се държиш като господар, който решава да наказва и да използва сила, само заради лабилната си нервна система и сриващия се характер, тогава давай. Бих предпочела да се самоубия, от колкото да остана с тази твоя страна още дълго време... - при последните й думи няколко от сълзите й преляха, но тя не спря. Имаше да говори. Искаше да говори, пък каквото се случи.
- Не те мразя... не искам да те мразя. Ти ме караш. Сякаш това ти доставя удоволствие. - констатира в крайна сметка след кратка почивка и няколко въздишки. Усещаше как сърцето й бие лудешки в гърдите й, но едва ли някой друг път ще й се отдаде такава възможност.
- Знаеш ли за какво си говорех с мъжа, който ме нарече Бела? За любовта... той е загубил любимата си наскоро, а са били сгодени. Умряла е в катастрофа до него. На място. А той е оцелял. И сега скърби за нея...толкова много. Това исках да изпитам аз... Затова и започнах работа тук. - промълви към края на цялата ''лекция'', а още няколко сълзи се спуснаха по лицето й, но тя ги изтри отново - Исках да разбера какво е някой да го е грижа за мен, какво изобщо е чувството да обичаш някой..- още една въздишка - Знаеш ли какво? Ти ме пречупи.. честито, поздравления. Видя сълзите ми. Но това не значи, че ще се предам от живота си... Той си е мой!
След последните изречения тя се изправи и отиде до бара. Взе горещия му шоколад с намерението да му го остави пред него, но се подпря на бара за секунда, колкото да се стегне. В крайна сметка тръгна с чашата в ръка и скоро я постави пред него, след което започна да обикаля бавно, борейки се с емоциите си.

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 1:59 am

Слушаше я, слушаше я толкова дълго време, че изгуби представа за всичко останало около него. Беше само той с нея. Тук и сега и всяка дума която излизаше между устните й. Той я усещаше чувстваше болката й. Волтер се беше чувствал по почти същия начин. А после започнаха и сълзите й. Сърцето му се разкъсваше на малки парченца когато я слушаше, докато я гледаше, как сълзите се стичаха по страните й. Приличаше на малко момиченце загубило най - скъпоценното си нещо.
След секунда вече я нямаше, но все пак следеше движенията й докато обикаляше около масите в кафенето, накрая се довери на краката си и се изправи стъпвайки здраво на пода.
- Бела... - Прошепна достатъчно високо, за да може да го чуе, но не и много тихо, като шепот. Онази нотка с която го произнасяше, само когато казваше нейното име. Натъртваше на "л"-то.
Приближи се до нея и застана пред тялото й. Толкова много му се искаше да го погледне, да го види сега, когато не издържаше повече. Когато отново беше счупила маската и той беше напълно беззащитен, когато очите му бяха тъжни и от цялото му тяло се излъчваше тъга, заради това, че я е наранил. Защото, мамка му... Тя беше неговата слабост.

by Aaliyah* Съб Юни 29, 2013 7:35 am

Вдишване. Издишване. Вдишване. Издишване.
Бавно, момичето ги редуваше, за да овладее емоциите и чувствата в тялото си. Прибра косата си назад, защото сега дори тя я задушаваше и следеше линиите на застаряващия ламинат по земята, докато ходеше по него.
Чу името си, след което едва не се блъсна в огромното му, в сравнение с нейното, тяло.
Вдигна глава нагоре колебливо и можеше да види, че от Волтер нямаше следа. Знаеше, че го наранява, но той си го просеше. Очевидно просто трябваше да му се напомня, че не е единственият с проблеми на земята.
- Не, няма! Този път няма да стане просто така, лесно, да кажа 'всичко е наред' и да го забравя. - отвърна тихо тя и усещаше нова партия сълзи, но побърза да ги изтрие и сложи ръце пред лицето си.
- Знаеш ли какво преживявам заради теб? Налага ми се да пия приспивателни, за да не се срещам с кошмарите си, в които е Волтер. Умирам вътрешно... Разбита съм. През целия си живот съм била, а ти доразбиваш и унищожаваш всичко, което съм съумявала да запазя. И да те приема? До кога? До следващия път, в който не превключиш на бездушен задник и не решиш, че съм просто едно нищожество без право на мнение? Докато решиш, че заслужавам вериги и каишка дори запред хората, за да видят всички, че съм едно нищо, а виждаш ли, ти си господар? - тялото й отново беше започнало да трепери, а думите й ставаха все по- неразбираеми от всичките емоции, които изскачаха в нея, но не можеше да ги спре. Очевидно беше нощта за нейните откровения. Внезапно махна ръцете си от там и го погледна с гневно изражение, въпреки сълзите по страните й и размазания грим. Сви ръце в юмруци и започна да го бие по гърдите с тях.
- Не можеш да ми го причиниш отново! И аз имам чувства, боли ме, защо не можеш да го разбереш? Защо трябва да си толкова егоистичен кучи син... - продължаваше тя, макар вече да нямаше сили. За нищо. Накрая тя се вкопчи в плата на горнището му и се опита да се задържи на място, заравяйки лице в гърдите му, защото не можеше да спре да плаче, а краката й просто отказваха да я издържат вече.

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 11:01 am

Сълзите напълниха и неговите очи докато я слушаше. Не знаеше, че Алия изпитва такива чувства, че я наранява чак толкова много. Беше скрила всичко зад маската, с която беше дошла. Защо си беше помислил, че това крехко същество не изпитва чувства, че не може да я нари. Толкова ли беше успял да я промени? А дали я беше накарал да го хареса?
Ударите й бяха толкова леки, сякаш нямаше силата да замахне. Наистина му се искаше да боли повече, да му причинява по - голяма болка, да го нарани, както той я беше наранил.
Очите му отново се премрежиха, но този път от сълзи, не можеше да ги сдържа в себе си вечно, а от толкова време му се искаше да заплаче, да освободи цялото напрежение, да се отърве от задушаващата го мъка. Ръцете му я обгърнаха и я придърпаха по близо до тялото му. Притисна я към гърдите си, гледайки надолу към нея. Това беше направил. Беше я съсипал, само за да предпази себе си. Такъв егоистичен задник беше. Мразеше се, не я заслужаваше и все пак я искаше, правеше го - различен. Чувстваше се добре, когато е до него, в такива моменти, когато дава топлина на тялото му.
Няколко сълзи се стекоха по бузата му и паднаха върху нейната.
- Толкова много съжалявам Бела... - Имаше пълното право да го мрази, да иска да го наранява, а той нямаше да я спре. Чувстваше се зле, празен и все пак болката го разяждаше без да може да изпитва други чувства.
- Мрази ме, моля те, мрази ме... Не заслужавам нищо друго. - Зарови лицето и в косата й. По - близо до него, искаше я още по - близо.
А си мислеше, че я е спасил, напротив беше я хвърлил в собствения му Ад и я беше оставил да се оправя сама, както може, а той беше главния дявол, причината за мъките и болките й... Заслужаваше да я пусне, да я освободи, но това значеше да попадне в онази черна дупка, от която нямаше излизане.

by Aaliyah* Съб Юни 29, 2013 11:49 am

Каква извратена ирония се въртеше около тях. Те бяха най- големия си кошмар. Нараняваха се един-друг, както никой друг не можеше, но пълното успокоение можеха да намерят само в прегръдките си.
Но това не значеше, че гнева на Бела се бе стопил. Напротив, тя се ядосваше още повече, защото знаеше, че на тялото й му харесва да бъде до него. Разбунтува се отново.
- Мразя те - извика тя.
Опита се да се освободи, блъскаше го, удряше го, а той... не я пускаше. Докато изтощението не я завладя напълно.
- Je deteste tu.. - проплака тя почти без глас.
С последни сили уви ръце около врата му и скри лицето си в рамото му. Нямаше сила да го прегърне, но той вършеше чудесна работа и за двама им. Тялото й се отпусна нацяло и усещаше, че ако той я пусне тя ще рухне на пода.
Известно време постояха така, вкопчени един в друг. Без да продумат, като се чуваше само учестеното му дишане и нейното хлипане.
Почивка. Спокойствие. Сякаш светът беше спрял, времето също и те бяха в безтегловност. Смътно чуваше как той й говори нещо съвсем тихо до ухото. Или може би й се причуваше?
Не й се искаше да помръдва от там, но присъствието и тихите приближаващи стъпки на Мариса ги върнаха в реалността.
- Бела, всичко наред ли е? - попита тя грижовно, и същевременно хладно спрямо мъжа в стаята. Сигурно осъзнаваше, че той беше причината, за която тя си изплакваше очите в последните седмици.
- Да... Да, напълно!- каза сухо момичето и пусна своят господар, измъквайки се и от неговите ръце.
- Господина тъкмо си тръгваше. - допълни Бела, поглеждайки към него. - Ние с Арес ще пренощуваме тук тази вечер, Мариса. - това бе по- скоро за информация на шефката й, тя не говореше на него. Нямаше вече какво да му каже. Беше казала всичко.
Въздъхна леко и избърса лицето си, продължавайки да го наблюдава.

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 1:39 pm

Беше му го казала не само на един, а на цели два езика, може би искаше нарочно да натърти, за да не остави Волтер с грешно впечатление.
Жената се беше появила в най - неподходящия момент, точно когато си беше помислил, че тя може и да му даде още един шанс, само ако се помоли... Господи беше готов да лази за да му прости отново.
Избърса очите си, както и бузите, никак не отиваше на толкова голям човек да плаче и тогава му се прииска отново да избухне. Това ли беше всичко. Да пренощува тук тази вечер и после следващата и по следващата... Накрая изобщо нямаше да се прибере при него отново. Усещаше го и не искаше да й го позволява, но тук той нямаше думата. Щеше да се прибере сам или... изобщо да не се прибира. Онази къща го задушаваше потискаше го и го караше да се чувства много по самотен отколкото ако е сам навън.
- Vous avez le libre arbitre ... Faites ce que vous pensez est juste* - Обърна се с гръб готов да си тръгне, но неспособен да го направи. Сърцето му препускаше бясно в гърдите, а краката му останаха на мястото си, макар командите на мозъка да крещяха те да се раздвижат към изхода.
Тялото му се завъртя отново към двете жени и този път пренебрегвайки всички правила се върна до Алия и се наведе към нея. Целуна бузата и леко, а после притисна устните си към челото й, прегръщайки я отново за кратко. Не искаше да я пуска никога, но знаеше, че остане ли тук и двамата нямаше да го понесат, затова без да губи време се насочи към вратата, отвори я широко, а звънчето иззвъня напомняйки за посетители.
- Пази се Бела... Моля те... - думите които искаше да каже останаха само в съзнанието му блъскайки се в стените на затвора си, но Волтер нямаше да ги изрече. Щеше да му липсва, но не искаше да я кара да се чувства зле отново.
Излезе от кафенето, нахлупи си качулката и тръгна по мокрия тротоар, без да знае къде точно.

*Имаш свободната воля ... Направи това, което смяташ за правилно

by Aaliyah* Съб Юни 29, 2013 2:22 pm

''Остани спокойна, остани спокойна.''
В такива моменти й се искаше да забрави за себе си и да утеши него. Да докосне устните му. Да не го вижда такъв, особено след като е докоснала някаква дълбока част от него. Но не можеше да продължава така. Не можеше просто да пренебрегва себе си. Трябваше да започне да се грижи за това, което тя искаше, а тя искаше пълноценен живот. Това, което Волтер й предлагаше определено не беше такъв тип.
Може би Франсоа можеше да й го даде, но той все още не беше намерил постоянния път към тази част от себе си.
- Сигурна ли си, че всичко е наред? - попита Мариса, а Бела я погледна бавно и кимна съвсем леко.
- Да, просто ... трябваше да изясним някои неща. - отвърна момичето с необичайно спокоен глас - Нямаш против да пренощувам при теб за вечерта, нали? Просто не мога да се прибера и да го срещна отново. - заговори след известно време пауза и въздъхна тихо, обвивайки ръце около тялото си. Тогава и се сети за нещо, което просто трябваше да му каже. Не можеше да го остави да си замине така.
- Разбира се, че нямам. Винаги си добре дошла... хайде дете, да си отиваме у дома. - подкани я старицата и я хвана за ръката.
У дома. Колко приятно звучеше. И приятно изглеждаше. Възрастната дама запали камината в хола, тъй като денят бе необичайно студен и даде на Бела домашни дрехи. Поговориха си малко за маловажни неща, след което тя й показа стаята й и й пожела лека нощ.
Тя обаче остана до камината, загледана в огъня. Необичайното спокойствие се беше завърнало, особено след като каза всичко онова на Волтер и... чувстваше се една идея по- добре. И знаеше как да се почувства още по- добре - като бъде напълно искрена.
Затова и извади телефона си. Нямаше смелостта да му се обади, затова реши просто да напише съобщение то неговия номер.

*Не те мразя. Липсва ми истинското ти Аз.*

Тънките й пръсти натиснаха бутона за изпращане, след което долепиха телефона до гърдите й. Излегна се и се сгуши на канапето, все така спокойна.

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 5:13 pm

Телефона му издаде краткия звук, и завибрира в джоба му, за да му извести, че има съобщение. Не му се занимаваше. Беше си добре тук. Сам на една забутана в ъгъла маса, наливащ се с уиски. Да му мисли персонала и как ще го прибират. Дали нямаше просто да го завлекат до кабинета му? Да и това беше вариант.
След толкова дълго лутане под дъжда беше подгизнал и му беше станало много студено, осъзна че се намира само на няколко преки от ресторанта си, а на доста път от апартамента, а и не искаше да остава сам там.
Изпи чашата си и си наля нова. Телефона отново извибрира, имаше тази проклета функция за напомняне, през всеки две минути.
Когато излезе от кафенето и остави Алия зад гърба си му се искаше да беше отишъл с колата. Да се качи в нея, да се засили и да се блъсне в първото нещо което му се изпречи на път и да е по здраво, за да е сигурен, че ще я отърве от себе си. Нова вибрация.
Въздъхна и бръкна в джоба си, където се намираше малкия досадник. Отвори съобщението и го прочете едва едва. Буквите му се размазваха от многото алкохол отново. Беше се превърнал в нещо като алкохолик. Трябваше му лечение. Натисна бутончето за отговор и започна да пише, като внимаваше да натиска точните букви:

"Липсваш ми. Страх ме е да не те загубя. Ти си всичко което имам."

Може би трябваше да премисли добре думите си преди да го изпрати. Може би трябваше, но мозъка му беше другаде, в бутилката. в чашата, в Бела и красивата и усмивка, такава, която той никога нямаше да получи.

by Aaliyah* Съб Юни 29, 2013 9:09 pm

Скоро телефона в ръката й извибрира. Момичето беше странно развълнувано да разбере отговора му и когато го отвори тъжна усмивка се появи на лицето й.
Може би беше пиян? Не беше толкова откровен по принцип. Не беше толкова откровен когато и да било.
Отпи от горещия шоколад до нея и пръстите й отново затанцуваха по клавиатурата, пишейки следващото изречение.

*Не го показваш особено често...Особено много.*

Беше истина... А особено след дните, прекарани с Тод сърцето й копнееше за малко нормалност. Да не й се напомня, че е робиня, която продава тялото си. Да.. мечти.

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 9:16 pm

Чашата отново беше празна, докато наливаше в нея чу новият сигнал, оповестяващ новото съобщение. Трябваше да се съвземе, може би да спре да пие, нали все по някакъв начин тя беше до него, един телефон разстояние.
Беше права, не показваше чувствата си, криеше ги дълбоко само за себе си. Не искаше да я загуби обаче и ако единствения начин беше да бъде честен, то той щеше да си признае всичко.

"Страх ме е, защото никога преди не съм се чувствал така."

Това си беше самата истина и макар да изпитваше чувството за пръв път много добре знаеше какво е то. Онова чувство, заради което си способен и на убийство - ревност.

by Aaliyah* Съб Юни 29, 2013 9:20 pm

Е.. очевидно имаше доста неща още, които да му каже. Може би трябваше да засегнат темата за бала в кафето, но тя нямаше повече сили тогава. Сега можеше да си вземе въздух и тогава да продължи.

*Преди бала ни беше хубаво... На бала очаквах да те интересувам аз, не какво говореха другите за мен. Не да ме отдалечиш от себе си... Мислех, че.. исках да им покажеш, че не те интересуват, но явно наистина го правят. Те по- добра половинка ли са?*

Добре, това си беше малко заяждане, но той си го заслужаваше!

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 9:58 pm

Вече се отказа от наливането в чашата. Особено след като прочете следващото и съобщение. Ставаше му лошо, може би трябваше да посети тоалетната и отново да изпразни стомаха си преди да продължи с алкохолизма.
На бала, това също беше ревност, беше го направил, само за да може тя да му направи напук и да не се приближава до никого, но нямаше как да й го каже. След това... Какво беше оправданието му за след това. Да, слабостта, не искаше да го помисли за слаб.

"Когато те видях с него... Ядосах се беше по - силно от мен. Не исках да те нараня, само да те накажа, защото му подари нашия танц. Той беше наш."

Преди да го изпрати го прочете два пъти, чудеше се дали да и го каже наистина или да си замълчи, накрая просто натисна копчето и вдигна бутилката към устните си.

by Aaliyah* Съб Юни 29, 2013 10:03 pm

Нова усмивка, макар и по- тъжна от предната. Да, прекрасно си спомняше кога точно го танцуваха, но не беше сигурен, че той помни. Беше пиян като кирка...отново. Само тогава се появяваше и желанието му да прави нормален секс, да я целува разпалено и да си играе с нея по онзи нежен начин. В такива моменти почти приличаха на двойка... Почти.

*Ти ме прогони и ме заряза сама в залата. ;] Беше само танц.. има много други видове, които можем да си присвоим.. А и той винаги ще си остане наш, макар едва ли ти го помниш толкова.. *

Send!
Очевидно нямаше да се спи скоро..

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 10:22 pm

Остави бутилката стигаше му толкова наливане. Вече едва виждаше буквите с които трябваше да пише, а искаше да е правилно, не трябваше да се издава в какво състояние се намира - отново.

"Те те оглеждаха като парче месо. Не искам да те гледат по този начин, ти си много повече от това, за мен. И да помня го, дори когато си обърка краката и ме настъпи."

Може би, не трябваше да изпада чак в такива подробности. Изправи се от стола си и залитна леко. Единият от сервитьорите веднага дотича, за да му помогне. Искаше да му извика такси, но Волтер отказа, вместо това двамата отидоха до кабинета му. След като се настани на дивана сервитьора си тръгна и го остави сам в тъмнината, чакай Алия да му напише поредният отговор.

by Aaliyah* Съб Юни 29, 2013 10:40 pm

Добре, нещо хубаво. Ума му не беше чак такава черна дупка. Помнеше и нещо хубаво.
Внезапно й се прииска да танцува с него. Дори само леко да се поклащат. Да знае, че е с него, че и този танц ще е техен.

*Ако имах приятелки и те те гледаха така с удоволствие бих ти налетяла, за да им покажа, че си само мой... *

Изразяваше мнение. Нищо повече. Ако имаше.. да, но нямаше. И той не беше само неин. Но можеше да си помечтае, нали?

by **Voltaire.** Съб Юни 29, 2013 10:48 pm

Отговора й го накара да се усмихне. Коженото канапе изскърца под него, когато се завърташе на една страна. Облегна главата си на облегалката и написа вързо съобщението, просто защото си изгаряше от нетърпение да получи следващия отговор. Та те не си бяха "говорили" толкова със седмици.
"Те не са ми приятели, те са просто задници и аз... Щях да ти налетя, защото наистина беше умопомрачително красива, но когато бях решен да го направя ти танцуваше с Робърт."
Наистина му се искаше, след като излезе от тоалетната, да си тръгнат и в лимузината да и покаже кой е той, и че никой от тях няма право да я докосва, но нещата се бяха развили много по различно.

by Sponsored content

Coffee Shop ''Soul"

Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"

Re: Coffee Shop ''Soul"