Покоите на Клайд Нортман

Служителите на хотела по принцип разполагаха със собствен стаи или дори апартаменти. Повечето от тях бяха скучни и не представляваха нещо, което лесно може да впечатли човешкото око. Онези, които не си намираха лесно работа и скучаеха, обожаваха непрестанно да променят обзавеждането на покоите си или да ги украсяват с най-различни герлянди, висулки или светлини. А, колкото до Клайд... при него беше по-различно. Момчето не обичаше да се възгордява или да се хвали на всеки срещнат за постиженията си. Но понякога се случваше тайничко да се радва на това, което имаше. Собствениците на хотела го възнаграждаваха много добре заради великолепните резултатите, които им носеше. При пристигането му в Каса Рикарди, Нортман бе получил една средна по големина стая, която понякога го задушаваше. Вероятно никой не бе предположил, че едно шестнайсет годишно момче може да пожъне толкова големи успехи с кльощавото си тяло и малкия, но стегнат задник. Не се бе минал и месец обаче и всички забелязаха потенциала му, в следствие на което той получи един от най-хубавите апартаменти на върха на хотела. И до него рядко достигаха други служители, понеже се допускаха само известни и богати господа.
Клайд се умори да плува във вътрешния басейн, който разделяше спалнята му от останалата част на апартамента, която представляваше кухня, трапезария, още една баня с тоалетна и малък, но много уютен хол. Момчето се вгледа в нощното небе, придобило индигов цвят. Вече сериозно му бе писнало от възрастни мъже, които се правеха на големи джентълмени, но се държаха безмилостно в леглото, изкарвайки си яда за куп причини.
Нортман се приближи до края на басейна, където бе оставил бутилка с хубаво бяло вино, една чаша и блюдо с ягоди, от които обичаше да похапва. Отпи глътка от питието и подпря лактите си на плоската повърхност. В такива моменти, когато беше сам, започваше да размишлява за живота си, да мисли за миналото си и за бащата, който го обичаше по различен начин. Някои от господата в хотела можеха да го бият по време на секс и да му причиняват какво ли не, но нищо не можеше да се сравнява с това да те чука собствения ти баща. Нищо не беше по-гнусно от това през почти целия си живот да мислиш, че е нормално да духаш на баща си и да вярваш, че това е любов, която съществува във всяко едно семейство.
Беше изтормозен. Но вече му олекваше. И някой ден щеше да си отмъсти за всичко, независимо когато щеше да стане.
На вратата се почука и този звук го изтръгна от мислите му. Не отново, не отново, помисли си Клайд, точно сега ли? Не му се работеше... искаше да остане сам, да се наслади на хубавата топла нощ. Но нямаше избор. Трябваше да работи, тъй като не искаше да изгуби спечеленото досега. И точно преди да извика ''Влез!'', вратата се отвори и в спалнята му пристъпи мъж, който мигновено спря погледа си върху шестнадесетгодишното момче.
- Клайд Нортман? - имаше мъжествен, но нежен глас, в който се прокрадваха и някакви нотки на сладка грубост. Клайд никога досега не го бе виждал.
- С какво мога да ви бъда полезен?

Клайд не можеше да откъсне погледа си от непознатия господин, който просто ей така бе нахлул в покоите му. Определено се различаваше от останалата измет, но с какво? Точно това не можеше да разбере в първите няколко мига. Дали не беше стила му на изискан и може би истински джентълмен. Или суровото изражение на лицето, което навярно бе поставил като маска, за да прикрие нещо, което трябваше да остане незабелязано за останалите. Нортман беше от хората, които надушваха странниците и можеше да каже, че този тук е точно един от тях. Различен. Прекалено различен, за да бъде тук.
- Какво правите тук? - поиска да узнае Клайд и веднага съжали за думите си. По принцип не му влизаше в работата да задава въпроси на клиентите си, а и точно в този момент не беше в настроение за работа...
Няма да задаваш въпроси, няма да отказваш... няма да проявяваш нежелание, към каквото и да е, често повтаряха шефовете му. И наистина бяха прави всъщност. Клайд беше просто една марионетка, съобразяваща се с исканията на останалите. Почти цели десет години задоволяваше баща си, а измъквайки се от лапите му, попадна в това свърталище, където нещата понякога не бяха по-добри.
Както и да е. Непознатият човечец така и не отговори на въпроса му. Наблюдаваше го с проницателните си очи, гледайки към бутилката с бяло вино.
- Всъщност сега не работя... - момчето реши, че по този начин може да позамаже положението. - Ако имате желание наминете някой друг път, когато ще съм на разположение.
- Питието ми.
- Хотела разполага с няколко бара, предполагам, че там ще сте добре желан, както вие, така и парите ви.

Все още не бе излязъл от басейна, все още продължаваше да гледа господина с чиста неприязън. Нямаше ли измъкване от този проклет ад? Нима трябваше да предприеми по-сериозни мерки като самоубийство или нещо подобно, за да се измъкне от кошмара, в който живееше. Мразеше моментите, в които се чувстваше така. Всичко му беше криво, душата му го болеше... защото нямаше да се намери човек след време, който да го заобича такъв, какъвто е. Всички щяха да гледат на него като едно жиголо, чийто гъз търси приключения и незабравими изживявания, жиголо, ламтящо за пари. Но той не беше такъв, просто си имаше причини.
- Бихте ли напуснали покоите ми незабавно, господине? - каза мрачно Клайд, без много да променя изражението върху лицето си. - Точно сега не съм в настроение. Не си мислете, че аз съм от онези обикновените, които всеки може да притежава.
Защо си придаваше важност? Това, че собствениците на Каса Рикарди в Ню Йорк правеха всичко възможно да се чувства добре, не означаваше, че може да си позволява такива неща. Досега не си бе имал проблеми с някого заради отказите му, но усещаше, че този ден ще настъпи скоро.
Той се надигна на ръцете си и в следващия момент вече беше извън басейна. Мокрите му бански се смъкнаха леко надолу, разкривайки част от бялото му дупе. Кожата му настръхна от студения въздух и той побърза да облече халата си. В този момент неканеният гост също се изправи и чак сега Клайд успя да разбере колко нисък, нищожен и направо дребен изглеждаше пред него. Разделяха ги само няколко крачки. На леката светлина от спалнята, която огряваше лицето на видно по-възрастния мъж, Клайд успя да го огледа по добре. Имаше сини очи, дълбоки като морето. Момчето можеше да се изгуби в тях, но бързо се осъзна, че се взира и отмести погледа си. Продължаваше да трепери, но вече не беше сигурен дали е от студ.
Не беше сигурен дали не иска да прекара една нощ с него. Не беше сигурен и дали се страхува. От онова непознато изживяване с такъв красавец... Ами ако той беше наистина различен от останалите? Ох, не знаеше как да постъпи. Дори се чувстваше глупаво.

Все още не можеше да повярва на случилото се току - що. Нима онзи си бе тръгнал просто ей така без да му вдигне скандал? Клайд бе свикнал с разни ненормалници, които понякога го насилваха, когато не се съгласяваше да си легне с тях. Но този толкова мистериозен, красив... и донякъде нахален господин, се държеше различно. Притежаваше добри маниери и не им изневеряваше дори и с няколко промила кръв в алкохола. За миг Нортман се почувства глупав и невъзпитан.
Момчето се промъкна в спалнята си и пусна малката уредба, от която на мига зазвуча ''Summer Wine'' на Лана Дел Рей, която може би завинаги щеше да си остане най-големия му идол. Застана пред огледалото, припявайки си тихичко. Вече бе започнало да му доскучава. Преди малко изгаряше от желание да остане съвсем сам, а сега внезапно почувства някаква празнина и реши, че трябва да се намира сред хора. Изсуши косата си набързо, облече най-тесните черни панталони, които прилепвахаха по дългите му и стройни крака и ги комбинира с широк сив потник с тънки презрамки. Взе си едно тънко сако в случай, че му стане студено и напусна стаята си.
Коридорите на хотела бяха пусти. Но той беше убеден, че ако нямаше възможност да ползва асансьора, на долните етажи щеше да чуе стенанията на гости или служители на хотела.

Казиното бе препълнено. Възрастни господа пушеха скъпи хавански пури и се наливаха с бренди, докато правеха залози. Клайд така и не се бе научил да играе на карти и не разбираше абсолютно нищо. Но често се случваше да го привикват за късмет и го боготворяха едва ли не, защото той наистина им го носеше.
В един далечен ъгъл на огромното помещение той съзря онзи, който преди малко се бе появил в стаята му. Наблюдаваше го. И на Нортман му се стори, че чу гадно подсвиркване от устата му, но реши да не обръща внимание.
- Кармен, радвам се да те видя! - излъга Клайд, когато пред него се появи една не много красива жена на средна възраст, която от време на време идваше в хотела, за да си търси сексуални развлечения.
- О, Клайд, миличък - сякаш престорено отвърна тя, докато се целуваха по двете бузи.
Не му се отдаде възможност да продължи разговора, понеже Маркъс се появи изневиделица и повика Клайд, за да си поговорят.
Какво пък сега?
- Слушам?
- Ти какво си напрвил?
- Откъде да знам?
- Мой близък приятел с много пари е гост в хотела ми. Тъй като си търсеше развлечения реших да го изпратя при теб. Не след дълго обаче се върна, намръщен и ми каза, че не иска повече да го занимавам с глупости. Искам обяснение веднага... защо е разочарован?
- Защото му отказах. Не съм в настроение за работа.
- Не смей да ми говориш така, хлапе... никога не си позволявай да забравяш кой си, откъде идваш и че ако не бях аз... щеше да останеш на улицата, без нищо, без покрив, без дрехи, без храна. Ти подписа договор съвсем доброволно и искаш или не, ще се съобразяваш с правилата ми. Ясен ли съм? Не ме принуждавай да ти отнема онова, което ти беше дадено... и не ме ядосвай, защото един ден можеш да изчезнеш съвсем случайно и никой да не разбере нищо за теб.
- Не ме заплашвай - въпреки че потреперваше събра нужната му смелост.
В следващия момент силната плесница на Маркъс каза ''здрасти'' на лицето на Клайд. При удара момчето падна на земята и веднага усети натрапчивия вкус на кръв в устата. Струйката потече по устните му. Хората наблюдаваха и се чудеха какво става. Гледаше и онзи, заради който се случваше всичко това.
Клайд се изправи и без да се сети за сакото си, което бе изпуснал на земята, побягна към изхода на казиното. Искаше да се заключи отново в стаята си и да плаче цяла нощ.

Прибра се в стаята си, без спомен за това как е успял да се качи до горе. Затръшна вратата след себе си и се свлече на земята, започвайки да ридае. Преди да излезе бе изгасил светлините, но забрави да спре музиката, която все още звучеше. Но беше друга песен. Една от най-любимите му, може би за цял живот, а именно ''Blue Jeans''. Заслушвайки се в нежния текст за пореден път, в главата му изникна образа на непознатия мъж, чието име така и не беше разбрал. Но може би това нямаше никакво значение, защото Клайд едва ли щеше да го види отново. Той щеше да си тръгне от хотела, сигурно повече нямаше да се върне. А какво щеше да стане с Нортман? Може би още на следващия ден някой от собствениците щеше да изпрати хора, които да го бият и да го измъчват, докато не се научи да спазва правилата на Каса Рикарди. Не, че не си го заслужаваше. Вината за всичко беше негова, но едва ли щеше да си го признае на глас, заради гордостта си. Сега желанието за бягство бе засилено. Най-накрая бе започнал да вижда и осъзнава нещата такива, каквито са. Къде щеше да отиде? Той бе само едно момче на шестнадесет години. Освен това всички си мислеха, че е безследно изчезнал, никой не би предположил, че се намира в такъв хотел, никой не би предположил с какво се занимава.


Мистериозният мъж бе облечен със сини дънки и бяла тениска, когато за пръв път прекрачи прага на спалнята на Клайд Нортман. И дали това не беше някакъв знак от съдбата? Лана Дел Рей разказваше за живота си със своите песни. Тя бе прелестно създание, притежаващо прекрасна душа. За Клайд тя бе тръпка... той я чувстваше най-близо до себе си в трудните му моменти, усещаше я като някакво спасение, защото сякаш намаляше болката му. Чудеше се колко ли са онези, които я разбират така, както той го правеше? Колко ли по света преоткриваха себе си в текстовете й, колко ли бяха изпитвали онези чувства, които тя изливаше в песните си? Мистериозният мъж обаче отново се появи в главата му. Колкото и да се опитваше да се разсейва от мисълта за него, той не искаше и не искаше да си тръгне. Внезапно Клайд се зачуди дали да не се обади в стаята на онази отвратителна Мег, която си бе легнала с непознатия. Но какво щеше да се случи сетне? Как щеше да прикрие, че той се обажда и какво щеше да каже? Нямаше смисъл... едва ли ТОЙ искаше извиненията му. Навярно се забавляваше в леглото с мръсната курва, напълно забравил и изстрил от паметта си момчето, което по-рагно го бе отхвърлило.
Едва ли Клайд щеше да значи нещо в нечий живот.