Езерото в парка

След като тръгнахме от кафето той държеше да отидем до Операта. Не можах да откажа, но и не показвах особен ентусиазъм. След като прекарахме повече от два часа в мълчание той беше този, който ме караше да говоря.
- Мислех си, че искаш да ме подчиняваш...- констатирах, поглеждайки го пренебрежително, но отново получих един от неговите тъжни погледи. Въздъхнах и се спрях, скръствайки ръце и обръщайки се с лице към него.
- Всичко значи... ? - попитах, присвивайки очи и устни. Преди да размисли обаче го хванах за ръката и го замъкнах в първия магазин, който видях.
- Дай ми портфейла си. - казах и подадох ръката си. Той ме погледна съмнително, но все пак ми го подаде. Усмихнах се леко и го дръпнах в магазина. Взех първото уиски, което видях на рафта и след малко излязохме заедно с него. Върнах му портфейла и се огледах за подходящо място. Близо до нас се намираше парка. Не ми изглеждаше много приятно за пиене, поне докато не видях езерото там.
- Ще пиеш и няма да се оплакваш, ако не искаш да спра да ти говоря за месеци напред. И знаеш, че го мога! - разясних ситуацията и му намигнах с една дяволита усмивка. Продължихме да вървим, докато не стигнахме това езеро. Огледах се за някоя пейка, но накрая реших, че на тревата ще ни е най- удобно. Свалих си дори обувките, тъй като проклетите токчета бяха започнали да ми стават неудобни. Погледнах нагоре към него, очаквайки да направи същото, но накрая просто отворих бутилката и я надигнах.
- Твърде не-изискано ли е за вас, господине? - попитах, повдигайки вежда и му се усмихнах невинно.

Нещо ме притесняваше това негово пиене бързо. Не исках бутилката ми да свърши набързо. По- скоро бях му я дала от учтивост. Аз бях тази, която искаше да се напие. Взех си я от ръцете му и я сложих от другата си страна. Нямаше да се разберем така.
- Не всичко в живота е скъпо и прекрасно, господарю. - казах саркастично и му хвърлих един поглед, след което надигнах бутилката отново. Все пак имаше капчица романтика...Езерото, залеза и факта, че наоколо се плацикаха с онези водни колела множество влюбени двойки.
- Аз също съм евтина, но ти и от мен се възползваш. - допълних, извъртайки поглед. Това си заслужаваше следващите няколко солидни глътки.
- И не, не е романтика...Просто част от нормалния живот. Хората го правят често. Когато бях в гимназията доста често го правех с обкръжението си. Може би така попаднах и в ''Каса Рикарди''. Лоша компания. - констатирах, въздишайки леко. Иска ми се живота ми да имаше копче за рестарт. Или просто за изключване. Защо за бога на света му трябваше нищожество като мен? Не можех да го проумея, но в момента и не се напрягах много. Просто...Наздраве!

На този човек обаче наистина му се развързваше езика с малко алкохол. Чак не можех да повярвам колко лесно започваше да бърбори. Ако дядо му само го видеше по този начин. Не ми се мисли колко бързо щеше да е насинен просто.
- Добре, спираме ти алкохола... Да ти се чуди човек на желанието за говорене с малко алкохол. - казах, засмивайки се леко и отпих то бутилката отново, след което се излегнах до него, заглеждайки се нагоре.
- Доста често гледах натам преди.. - споменах, прехапвайки устна и пръстите ми автоматично се спуснаха към колието на врата ми, подарено ми от тях...от родителите ми - Когато бях при баба ми ги молех да се върнат... Когато бях в дома ги молех да бдят над мен...Да ме пазят, защото си нямах никой друг. - спрях за момент, за да си поема въздух, защото в такива моменти не ми достигаше.
- Когато отидох в леля ми и...всичко с Виктор започна... Започнах да обвинявам себе си, мислейки си че аз съм виновна за всичко това...Исках им прошка, защото го приемах като вид наказание за това, че съм сбъркала някъде, че не съм била...достатъчно добра. - още една пауза, защото не беше лесно да се връщаш толкова назад в спомените си. Караше онова в гърдите ми да тупти по- силно и ме караше да се чувствам слаба, а това не ми харесваше.
- Когато пораснах още повече реших, че просто не съм достойна да им говоря и да се сещам за тях. Просто не се чувствах човек вече. Само предмет с голям инат, от който те биха се засрамили дълбоко ако бяха живи.
Дори не знаех защо го споделях с него. Просто го смятах за правилно. А може би просто беше от алкохола. Можех да усетя паренето в очите ми, което предупреждаваше за нещо отдавна забравено - сълзи. Изправих се отново в седнало положение и надигнах за пореден път шишето, съсредоточавайки се върху парещото чувство на алкохола, стичащ се надолу в стомаха ми, за да игнорирам другите желания за емоции.

Бавно обърнах лице към него и кимнах леко. Твърде късно осъзнах, че една издайническа сълза се е плъзнала по бузата ми. Побързах да я изтрия и въздъхнах леко, кимайки, след което оставих бутилката настрани и побързах да се излегна, защото главата ми вече се въртеше приятно.
- Прав си, извинявай...говоря глупости. - казах със старото си спокойствие и се загледах в него - Добре съм, нищо ми няма - уверих го, докато очите му ме сканираха все още недоверчиво и обърнах погледа си към небето отново, съсредоточавайки се върху облаците.
Сега като се замисля...ако започнех да говоря повече нямаше да се спра. Нямаше наистина....Щях да плача денонощия наред, защото събирах всичко в себе си от години. Затова може би и толкова често се разболявах. Толкова неща имах за казване, а нямаше на кого да ги кажа...А да ги напишеш на лист не ти олеква толкова.
Нямаше изход от нашата ситуация, просто си оставахме с болките.
- За какво ще говорим? - попитах, преди съвсем да съм се разчувствала като малко дете.

Нямаше как да не пренебрегна това изказване. Очевидно или алкохола му действаше твърде силно, или просто се беше отворил малко повече към мен. Беше странно. Никога не съм имала приятели, нито дори приятни познати. А той искал да си прекарва времето с мен. Нима се беше привързал към мен?
- Не е толкова лесно да говориш за нещо, което предпочиташ да забравиш, нали? - отвърнах, заглеждайки се в лицето му. Все по- лесно ми беше да различавам емоциите му. Дали противно на твърденията и мислите си аз не започвах да се привързвам? Не можех да стана моментално студена.. Не, можех, но нямаше да бъде честно. Той се откриваше пред мен.
Подсмихнах се леко, когато ми взе уискито, но след като той отпи побързах да си го прибера. Щеше да ми бъде доста трудно да го нося до двореца.
Странно, и аз помнех много от тази своя възраст. Сякаш тогава най- много се наслаждавах на живота. Не си беше ''сякаш'', така си беше..
Засмях се леко, когато все пак приключи с историята и поклатих глава.
- Значи вече да знам любимия ти специалитет - салата от рози. - отбелязах си и продължих да се смея тихо. Когато все пак утихна смеха ми, който беше доста кратък, но трябваше да се отбележи, че го има. Не се случваше толкова често да го чуя и ми звучеше малко странно.
- Аз пък бях същински терминатор... Винаги чупех главите и крайниците на куклите си, както и всичко, до което се докосна. Натаниел и Мариса накрая се отказаха от куклите и предпочитаха да ми купуват само плюшени играчки, но ... те пък бяха разфасовани, за да се провери съдържанието им. Любопитство, какво да се прави. - споделих малко от своето детство, усмихвайки се съвсем леко и гледайки в небето. Отпих от бутилката отново и въздъхнах. Трудно е да се изправиш срещу себе си, или по- скоро срещу действията си. Но пък как иначе човек би намерил себе си?
- Не мисля, че е уместно да ходим на психолог...Ще ни затворят в първата лудница и ще ни натъпчат с хапчета. - констатирах по някое време и го погледнах отново, позволявайки на още една мрачна усмивка да се покаже. Наистина беше така.

Погледнах го учудено и направих физиономия, когато той спомена яденето на цветята. Не съм била чак толкова жестока към горките създания.
- Не, аз обичах цветя. Мариса също ги обичаше и си имаше специална къщичка в задния двор, където отглеждаше Лилиуми и рози. Не съм изтезавала горките растения. - казах и поклатих глава. Накрая затворих бутилката и реших, че ни е достатъчно алкохола. И без това не беше останало много. За по- късно може би.
- Имам смътни спомени от един път, но ... беше наистина мноооого отдавна. Може би съм била на 4. - споменах, когато той попита и присвих очи, след което погледнах към езерото пред нас.
- Дори не мога да плувам. - смръщих се отново и въздъхнах - Досега ми до вода се ограничава с джакузи, вана и тем подобни. - дообясних и върнах погледа си на него. Реших все пак да се обърна също на една страна и така бяхме един срещу друг.
- Има ли нещо, което винаги си искал да направиш като малък, но не ти е било позволено? - попитах на свой ред.

Поклатих глава отрицателно, продължавайки да го изучавам с любопитния си поглед.
- Сигурна съм, че си искал нещо. Да скочиш в кална локва, или да ядеш захарен памук... Нещо, което ти е било забранено. - поясних въпроса си отново и му намигнах. Докато се взирах в него обаче погледа ми бе привлечен от нещо зад него - водните колела.
Усмихнах се дяволито и рязко се изправих. Груба грешка- залитнах и с голямо усилие се задържах на краката си, вместо да тупна върху него.
- Хайде идвай... Ще се качим на някое от онези там - казах и му подадох ръка, за да стане и да дойде с мен. Той продължаваше да ми мята странни погледи, сякаш съм луда, но нямаше как да ми се възпротиви. Зарязах си токчетата там и тръгнахме към импровизирания кей, от където всъщност тръгваха.
- Возил ли си се на нещо такова? - попитах тихо, докато си чакахме реда - Ако ме бутнеш във водата ще умра, ще се върна като полтъргайс и ще те убия! - обещах му сериозно, поглеждайки към него.
Алкохола обаче ми беше в повечко, затова не можех да спра да се смея тихо.

Това определено не беше атракция за пияни глави, но усетихме този факт чак след като се качихме на него.
- Няма такова нещо... - казах, вкопчвайки се в пластмасовите седалки и се разсмях със глас, докато гледах как педалите пред мен се въртят от неговите движения.
- Чакай де...за това е нужен синхрон, не може само ти да въртиш, защото ще се въртим в кръг около теб. - подсетих го и все пак успяхме да влезем в едно темпо заедно, като по някое време все пак докопах ръката му и я стиснах силно от страх все пак да не падна.
- Интересно ми е как ще се върнем... - констатирах, поглеждайки назад към кея. Вече отивахме към един масивен мост, под който беше непрогледен мрак.. Как се завиваше с това нещо....

Аз нямах проблем да се въртим около мен, но вся пак я изчаках да навакса и се смилих над нея забавяйки малко темпото на въртене.
За пръв път ни показваше страх, нима така и влияеше непознатото? Може би трябваше да измисля как да я стряскам по често, особено ако се чуваше този смях.
- Как ще се върнем? - Повторих въпроса й и също се засмях. - Нямам си и идея, в книжката ми не влиза тази категория превозно средство.
отговорих простичко и продължавахме докато не навлязохме под моста. Отскубнах ръката си от хватката й и се отдръпнах от нея карайки колелото да се наклони към моята страна, заплашващо да се преобърне, но нямаше смисъл от повече стрес.
- Липсват ни само лебедите за черешка на романтиката. - Седнах отново нормално и дори се приближих към нея убягайки се на онова, което разделяше двете седалки навеждайки се повече към нея... - Знаеш ли кое още е романтично.
Освен шепненето от толкова близко разстояние, разбира се, и взирането в очите на другия... Ами това което трябваше да последва. Поне в моите представи беше целувка, която смятах да осъществя търсейки устните и в обгръщащия ни мрак. Добре, че знаех къде се намират, а тази целувка можеше да мине и за сладка, не само за романтична.

Този безскрупулен идиот. Нямаше ли сърце, че да кара моето да пада в петите от страх.
- Волтер! Не! Не...седни си пак, сядай! - изписках уплашено и разгневено, вкопчвайки се в седалката си и всяко друго място, което можеше да ми служи за опора в случай, че това нещо падне.. Не това ми бяха плановете за плаването с това чудо.
Изръмжах недоволно, когато отново се върна на мястото си и наложих на сърцето ми да успокои ритъма си. Щеше да пробие гърдите ми след малко. На него обаче му беше забавно явно...Но дори целувката му не го извиняваше. Избутах го назад в неговата си половина и се отпуснах на седалката си.
- Ти си идиот! Щях да умра! - казах ядосано и скръстих ръце, поглеждайки към него. Смътно различавах очертанията на лицето му, но можех да видя самодоволната му усмивка. Идиот!

- Отива ти това изражение. - Констатирах засмивайки се. Беше нещо между яд и страх, и беше като дете. Наистина е била много сладко дете ако е изглеждала така и тогава.
- Добре, нека се реванширам... - Изправих се, от което това нещо отново се разклати, но дори и да се обърне нямаше да има от какво да се страхува, все пак бях с нея, нямаше да й позволя да се удави.
Минах от нейната страна и коленичих в краката й. Педалите ми убиваха малко под колената, но щях да го преживея. Поставих дланите си върху бедрата й и вдигнах погледа си към лицето й. Така беше по висока от мен, затова не можех да достигна устните й, но когато се надигнах още съвсем малко оставих няколко целувки по врата й, за да привлека вниманието й.
- Кажи ми как искаш да го направя? - Дясната ми ръка се покачи по тялото й и разплете скръстените й на гърдите ръце. Продължавах да я гледам невинно изотдолу. - Изпълни и едно мое желание. Днес не ни ли е такъв ден?

Повдигнах вежда, когато той се раздвижи отново. Не можех да си обясня какво точно прави, докато не се озова от моята страна и... Той наистина ли?
Погледнах го странно, но със всяко негово движение той само ми доказваше какви точно са му намеренията. Ръцете ми се разтвориха бавно и се спуснаха, заставайки колебливо на раменете му.
- Не мислиш ли, че това е възможно най- неудобното място за правене на такива работи? - попитах, свивайки устни, но не можех да не отвърна на целувките му, все пак той ми изпълняваше желанията цял ден. Наведох се към него, откривайки устните му и се отдадохме на една продължителна целувка, докато езика ми не докосна неговия и се заигра с него. Пръстите ми се заровиха в косата му, докато все още течеше целувката, но не можехме да си позволим повече от това...все пак наистина това беше паянтаво.
- Най- много да се преобърнем. - допълних, след като устните ми се отделиха от неговите и се подсмихнах леко, захапвайки долната му.
- Може би трябва да си намерим по- удобно място..- предложих все пак на сантиметри от него..

Харесваше ми. Харесваше ми твърде много... Да усещам накъсания му дъх, който пареше кожата ми, карайки ме да настръхвам. Прехапах устна силно и също пкъзнах своите устни по врата му, оставяйки горещи следи. Караше и мен да се задъхвам и ... Просто ми се искаше да беше чисто гол, за да го докосвам навсякъде.
- Зависи... Ще има ли продължение в лимузината? - попитах с игрив тон и захапах ушето му само с устни.
Пръстите ми продължиха надолу по гърба му, опитвайки се да го притисна към себе си максимално. Наведох се възможно най- близо до него... Това чудо наистина ограничаваше действията ни.
След малко устните ми се разбиха в неговите отново.
Само това чудо да несе клатеше толкова много...
Я, чакай малко...Някой, когото харесва ли??

Нямаше да се получи така, по- скоро щях да се разсмея, или да си счупя нещо от толкова неудобни пози. Все пак ми хрумна нещо, което едва ли щеше да му се понрави, но все пак това си беше негово желание за това място, така че нямаше право да се оплаква.
- Чакай- казах, засмивайки се тихо и седнах на страничното надигнато нещо там, а него накарах да седне на моето място.
- Съжалявам, идеята беше твоя - казах невинно и седнах в скута му с лице към него. Първоначално по- назад, докато откопчавах колана и дънките му, като междувременно устните ми танцуваха по врата му с езичето ми, прокрадващо се между тях и оставящо влажни следи по горещата му плът. Когато стигнах до устните му целувката беше бурна и настоятелна, като от време на време го захапвах, колкото да го дразня. Скоро се настаних точно върху малкия му приятел и потреперих неволно от допира му с най- горещото място в тялото ми, което безумно много го искаше. Може би заради мястото, или алкохола...
Не зная точно, но трябваше да изтърпи да е отдолу този път, което ме караше да се чувствам самоуверена.