Dé' Arue château dans la banlieue de Paris

Прочетох отново всичко за последно, след което затворих тефтера и го прибрах прилежно в чантата си.
Когато пристигнахме пред огромния замък, всяващ страхопочитание и възхищение едновременно нямаше как да остана спокойна. Сложих очилата си върху главата и се постарах да огледам цялата сграда, особено след като ми каза да не пипам нищо.
- Няма да те изложа, Волтер. - казах хладно и му хвърлих един поглед, след което отново си сложих очилата. По- добре да не гледат накъде ми ходят очите. Имаше толкова интересни неща, че ми трябваше доста труд, за да вляза така, сякаш аз също съм израснала тук.
И все пак тръгнахме навътре. Когато прекрачихме прага на цялото това нещо го хванах под ръка. Играехме влюбени, нали?
- Ще имам ли време да се преоблека, или първо ще се запознаем с него? - попитах съвсем тихо и на английски, докато вървяхме из километричния коридор, съпровождани от иконома и още две прислужници след нас.

Твърде жалко. Дано въпросния Варат не бе тъй претенциозен и към дрехите, колкото и към всичко останало, което ми обясняваше Волтер. Все пак докато вървяхме спуснах косите си, които свободно паднаха по гърба ми на небрежни къдрици. Определено имах нужда от душ след преживяването в самолета. Нямаше да се приближавам твърде много до дядото и всичко трябваше да бъде наред. Качих отново очилата на главата си и скоро наистина пристигнахме в огромна зала, декорирана главно в златни и червени мотиви, а по стените висяха вероятно поколенията на Волтер от преди столетия назад.
И ето ги в средата на стаята. Предполагаемия Варат и някакво момиче, доста по- младо от него. Може би би могла да му бъде внучка..
- Добър вечер, господин Аруе. - поздравих културно на френски, с най- нежния глас, на който бях способна. Все пак трябваше да спечеля симпатиите му, нали?
Много ми приличаше на Волтер, когато се запознахме. Същия строг вид и студен глас. Оставаше и той да има извратена стая и бих казала, че изцяло му е одрал кожата.
И докато заемах мястото си до моя възлюбен изучих с поглед другото момиче в стаята. Беше може би с няколко години по- голяма от мен, с дълга руса коса и тревисто- зелени очи, които блестяха на фона на всички тези свещи. Тялото й също беше изваяно...особено с тази дълга и прилепнала черна рокля. Сякаш беше излязла от корицата на най- скъпото модно списание... Изглеждаше красива, но и надменна. Нещо в очите й те кара просто да мислиш, че не можеш да й имаш доверие... Да видим коя ли точно е тя?
Седнах до Волтер и погледнах чинията си...Имаше месо. Стараех се да сдържа намръщването си и сложих салфетката на скута си. Отпих от виното, което вече ми бе сипано и започнах да се храня бавно и по малко, макар да умирах от глад... не бях яла от цели 12 часа.

Ехидната усмивка на старият мъж просто допълни надменността на момичето, което и без това не ми вдъхваше доверие. Имаше някаква подлост в очите на този човек. Сякаш имаше власт над целия свят.
Знаете, хората казват, че очите са прозорец към душата. Е - неговата ми изглеждаше по- черна и от смъртта.
И докато за мен беше просто неприятно и някак фалшиво и предпочетох да се съсредоточа върху вечерята си, то явно за Волтер значеше нещо повече.
По какво разбрах ли? Ами по принцип той бягаше от близост с мен, а когато усетих подръпването му просто спуснах ръката си надолу. Той веднага я хвана, стискайки я до толкова силно, че да не ме боли. Дарих го с един учуден поглед и се постарах да изимитирам една мила усмивка, която хем да запълни идеалния ни образ пред дядо му и непознатото момиче, хем за да го окуражи.
Стиснах го също и палеца ми леко започна да гали кожата му успокояващо. Кожата ми отново беше в допир с неговата, което ми навя спомени за случката ни в самолета, но все пак реших, че е мой ред да се отдам на алкохола и храната. Затова и отново отпих от чашата си и продължих да се храня.
За щастие целия този ритуал мина сравнително бързо и скоро видях успокоителното от сервиране на последните чинии от голямата маса...

Циркът, който се разигра пред мен си беше живо бедствие. Не, че не съм била свидетел и на по- ужасни неща, но все пак той беше от висшата класа. Предполагаше се, че има обноски. Чудно изобщо как не са го убили до сега.
Проклет дъртак. Ако бях на мястото на Волтер до сега да съм му вкарала мижавия бастун там където...кхъм.
Добре, Алия. Спокойно момиче. Изправих се веднага след като онази ходеща мумия се завъртя и се приближих до господаря си.
- Спокойно, аз ще съм ти съучастник - прошепнах тихо, намигайки му и сложих ръка на рамото му.
- Той е силен, защото ти му позволяваш. Вече не си дете. - вметнах допълнително от своите наблюдения. Беше толкова по- бавен, толкова по- слаб. При едно по- силно вълнение и сърцето му щеше да се пръсне. Не виждам защо му даваше чак такава власт.
И все пак минах от другата му страна, от която дядо му го удари и го хванах, тръгвайки след онези двамата, като спазвахме известна дистанция.
Не, че се притеснявах за него...беше ми просто господар, но ... беше нечестно някой да се отнася с друг по този начин. Мен питайте, аз имам доста за разправяне по темата...Но това някой друг път.

Иу...добре, това си беше...Иу!
Това изглеждаше толкова долно...Тя явно не осъзнаваше, че беше като мен, само че по собствено желание. Да се надяваме все пак да не разбере за мен.
- Нищо, благодаря. - отвърнах, изимитирайки една фалшива усмивка и останах до Волтер. Последва втори удар... Този наистина си просеше бастун в гърлото. С най - голямо удоволствие бих се заела със задачата.
Макар и вътрешно част от мен да се радваше, че и Волтер малко ще бъде понатупан. Няма само на мен да си го изкарва.
Запазих спокойното си, уравновесено лице, докато господаря ми не се обърна към мен.
Послушно кимнах и му донесох нова чаша с уиски и цигара, като получих един злобен поглед от страна на въпросната Камил.
Върнах се при Волтер и му се усмихнах мило.
- Заповядай, скъпи. - казах по най- влюбения начин и отново се обърнах напред, а очите ми наблюдаваха само тези на Варат.
Реших да не се намесвам за сега...най- много да въвлека Волтер в още неприятности. Предпочитах да се прибера в стаята си сама и да си почина...Точно от това имах нужда.

Проклетник...Сега щеше да ме кара и да говоря. Само се надявам френския ми да не ме подведе. А онази руса проститутка в края заслужаваше лицето й да срещне пода.
В една стая..."приказно"! Сигурно и на едно легло щяхме да спим. Както Волтер го обичаше това...Както пък и аз!
И все пак с леденото си изражение, застинало в покерска усмивка седнах на креслото и кръстосах бавно краката си. Прокарах пръсти през косата си спокойно, за да я приведа в ред и ледено синия ми поглед се впи в този на стария лъжец.
- С удоволствие ще ви разкажа всичко, стига да ми отвърнете със обноските, които ви подхождат, господин Аруе. Бих се заклела, че Франсоа трябва да си е взел джентълменството от някой роднина. Надявам се да не съм се подвела, мислейки че това сте вие. - казах съвсем спокойно. Ръцете ми се отпуснаха в скута ми. Можех да видя лекото трепване на няколко от мускулчетата под набръчканата му кожа. Щеше да ме удари ли? После щеше да умре. И без това нямах какво да губя. Нямах живот. Нямах нищо. И все пак не само жена му беше красива.
- Казвам се Алия- Лорейн Сертори. На 23 години съм. Майка ми е журналист, баща ми е инженер. Аз, от своя страна съм студентка със специалност международни отношения. Някак си нито ми се отдава да пиша увлекателно, нито да чертая сградите. Може би липсата на вдъхновение идва от това, че и двамата са работохолици...Не се виждахме особено често. Всеки си има офис, никой няма време за деца...знаете как е, предполагам. Брат ми е военен...Предпочете да защитава родината ни, пред това да си стои кротко в офиса. Но с него съм най- близка. Сега съм самостоятелна. - заговорих със най- спокойното изражение, при това дори вкарвах емоции, сякаш ...да кажем, че наистина си вярвах, че това е моя живот, и толкова му се радвах. Усмихвах се на моменти, сбръчквах вежди.
Неговото изражение много рядко се променяше. Пита ме за имената на семейството ми, за моите лични интереси. Когато ненадейно русата госпожица се намеси.
- Оу, моля те, разкажи ни как се запознахте. Вероятно е нещо романтично. - изчурулика тя, а аз се засмях дори и погледнах леко Волтер, сякаш си спомнях нещо.
- Не точно, беше си просто случайност, или съдба.. - надявах се само да помни информацията, която казвах, за да не се издъни после - Бях в един от неговите ресторанти с приятелки от курса. Беше твърде пренаселено обаче, все пак неговата верига ресторанти са хит в Ню Йорк. Бяха ни объркали поръчката, с тази на съседната маса и той лично дойде, за да поднесе своите извинения. Остана при нас за малко, за да е сигурен, че всичко е наред. По стечение на обстоятелствата се засякохме още един път в един дъждовен следобед и... просто решихме да опитаме. А след като разбрахме и колко общи черти имаме по между си...ето ни тук, на крачка от годеж. Между другото радвам се за вас, поздравления. Това е най- хубавото нещо, което може да се случи на човек. Няма как да не докара усмивка на лицето ви, нали господин Аруе? - завърших разказа ни, като наистина влагах подобни чувства. Накрая се обърнах леко към Волтер и му се усмихнах мило. Намигнах му и отново върнах погледа си на Варат.
- Нещо друго да ви интересува?

Най- накрая получих свобода от целия този разпит. Разминах се без удари, без наранявания. Тръгнахме към стаята, която беше предназначена за негова и по пътя го придържах за лакътя, но някак си отказвах да говоря с него. Твърде много енергия хвърлих по лъгането на дядо му, че да говоря и с него. И сега ако каже, че иска да ме продаде или нещо такова щях да убия и него.
Когато влязохме все пак в така огромната стая, която може да се нарече и апартамент го пуснах. Той имаше къде да се хване, а аз имах нужда от душ.
- Ще се изкъпя набързо...Естествено ако вие не искате първи. - казах хладно и започнах да се разсъбличам. Не е нищо, което той не е виждал, така че не виждах проблем за него.
Приближих се до мястото, където бе багажа ми и свалих първо блузата си, след което и панталоните си. Последваха обувки, накити и всичко останало, а накрая махнах и сутиена си. Така беше много по- добре.
Все пак получих разрешение да се изкъпя и влязох в просторната баня. Голямата вана беше крайно съблазняваща и макар, че му обещах да е набързо... Та тя дори беше подготвена. Очевидно онази усойница беше планирала ние да сме в една стая. Цялата баня ухаеше на нещо успокояващо и приятно, имаше дори свещи... Твърде лигаво по моя вкус, но все пак свалих бельото и хавлията, която бях завила около себе си и се вмъкнах в голямата вана. Райско беше... Облегнах се назад и затворих очи, за малко отмора и размисли.

Погледнах в негова посока...Душ кабината беше прозрачна и можех да видя всичко, макар да се изпълни с горещата пара почти веднага.
Прехапах устна неволно... мозъка ми отново си фантазираше разни забранени неща..
- Как е кракът ти? Искаш ли да потърся лед или нещо такова? - попитах неловко и спуснах косата си. Наведох главата си назад и нацяло се потопих под водата. Беше толкова спокойно и приятно в тези секунди. Много пъти съм си мислела за самоубийство по този начин, но някой трябва да го направи. Аз не можех сама просто...
В крайна сметка приключих по- бързо с къпането и излязох от банята. Поогледах се, но не знаех точно кое е моето ...дали искаше да спя на дивана? Вероятно, аз бях робинята тук.
Извадих от куфара си тъмно синя сатенена нощничка със дантела по края и чифт бельо. Мислех, че ще спя сама в крайна сметка..
Подсуших до колкото можех косата си и накрая седнах върху дивана, кръстосвайки крака, докато го изчаквах да излезе и той.

Ммм дори накуцукващ си беше хубав. Красотата му беше нещо, което не можеше да се скрие. Макар тъмната му страна, която заемаше доста голяма част от него, то външността му можеше да се сравни с тази на ангел на мрака.
Сведох поглед надолу и кимнах, след което внимателно стъпих на пода и тръгнах към куфара му. Наведох се и започнах да търся из него въпросните дрехи.
- Извинявай, мислех че леглото е за теб. Все пак аз съм робинята тук. - казах, нарушавайки тишината между нас и скоро намерих черни боксерки и същото черно долнище, което се предполагаше да е от пижама.
Завъртях се на пръсти и отидох до него, подавайки му ги, а погледа ми срещна неговия.
- Нали за това искаше да говорим, след като останем насаме... Спокойно, не съм си забравила мястото. - допълних сериозно. В последно време май настроенията му се меняха твърде бързо и не бях сигурна дали самия той знае какво иска, но какво ме интересува мен?

Чудно. Очевидно все пак имаше критики към мен. След всичко, което сътвори умната ми главица. Извъртях поглед и се завъртях отново с гръб към него. Нямаше да го гледам като толкова държи да се крие.
Взех четката си за коса и седнах на леглото, предназначено за мен, което беше достатъчно далеч, че да не виждам с детайли лицето му.
- Или просто може да не ме изненадва, защото все пак съм самостоятелна студентка. - казах иронично, хвърляйки му един поглед и обърнах специално внимание на дългата си чуплива коса.
- Простете все пак, Волтер, че съм ви разочаровала. - бях преминала към обичайното си мрачно настроение, което не беше новост за мен, особено след като и той не се отличаваше като много емоционален.
- А и аз не видях ... годеницата му да е много изненадана от държанието му, така че ставаме две, които умеем да пазим самообладание. А щом както той сам каза не обича ''простолюдието'' едва ли е последвал примера ти да си купи жена, или пък да е някоя долна к...кхъм лека жена. - продължих да оправдавам позицията си. Когато приключих с косата си взех лосион за тяло и започнах да го разнасям бавно по тялото си. Настаних се върху мекото си легло и първо повдигнах единия си крак, свивайки го в коляното и започнах да нанасям крема.
- Не особено. - споменах, без да го удостоявам с повече внимание.

Благодарност? Нима той каза благодарност? Нямаше как да не повдигна погледа си, но неговия беше някъде другаде. Не ме интересуваше. Това беше най- тъпото нещо, което излезе от устните му.
- Интересни представи имате за благодарността, Волтер. - казах студено и побързах да довърша и другия си крак, след което се приближих до огромните френски прозорци, които бяха от тавана до земята и разкриваха една от най- прекрасните гледки, които някога бях виждала. Замъка беше извън Париж, но все пак се виждаше Айфеловата кула, цялата осветена - в пълния си блясък.
- Купихте ме от публичен дом, при първата ни срещна се постарахте да ме унижите до крайност с онзи шамар, а и да не забравим че държахте да огледате купената от вас стока на голо. Не ме пускате да излизам без вас и мога да наблюдавам известния Ню Йорк, който вие споменахте само през прозореца. Разменяме по две изречения на ден... Не виждам голяма разлика, от предното ми местонахождение, като изключим лукса, но има нещо много важно, което Вие пропускате. - продължих да говоря, щом така искаше, щом искаше да чуе истината за мен беше окей.
- Когато си изгубил всичко и не притежаваш дори собственото си тяло и воля, то дрехите и другите дрънкулки, с които ме обсипвате са просто предмети. Нито ти дават радост, нито топлота. И с тях, и без тях - няма голяма разлика - не си позволих дори да трепна. Гласът ми също не ми изневери, а лицето ми си остана ледено, макар напиращите в момента сълзи. Погледа ми си оставаше все така празен, взиращ се в красотата навън...През прозореца.
Беше безсмислено да отговарям на въпроса му за университета...Естествено, че исках. Това беше една от мечтите ми. Това обаче значеше да продължа да съм под негов контрол...Сигурно и охрана щях да имам. Не, благодаря. И после да ми натяква, че ми е платил всичко, и че трябва да съм му благодарна и за това.

Нямаше начин да докосне нещо, което се намираше зад тези стени, които строго и старателно градих с години наред. Каквото и да ми кажеше не ме интересуваше особено много.
Лед...Мисля, че това беше добра идея. Имах нужда от разходка, докато успокоя все пак мислите си и по- скоро яростта си.
- По- добре да ме беше върнал... Нямаше да ти създавам толкова грижи. И си спести моля те обясненията за това коя щеше да е тук. И да не бях аз ти все пак си си купил момиче и целите ти не те оневиняват по никой параграф. Пробвай с нещо друго. - казах накрая, докато вземах сатенения си халат...не можех да се разхождам просто така из замъка.
Излязох, като се стараех да затворя по най- внимателния начин, но тежката врата все пак се хлопна.
Тръгнах из дългия мрачен коридор, от който в момента ме побиваха тръпки. Имаше само странни хора от разни портрети, чиито погледи бяха втренчени в мен. Зловещо..
А и тази светлина от свещи...
В крайна сметка към края на коридора, който ми се струваше километричен, срещнах една прислужница и учтиво я попитах накъде е кухнята. Тя ми предложи да се върна в стаята, а тя да ми донесе леда, но реших да я последвам с надеждата да прекарам още няколко минути навън от онази стая...Колкото и голяма да беше очевидно беше твърде тясна за двама ни.